Джеймс Купър - Прерията

— Но защо, в името на божията правда, премълчаваше досега това? — извика Мидълтън.

— Какво, да не мислиш, капитане, че човек, който е прекарал повече от шестдесет години из пущинака, не се е научил да мълчи? Кой червенокож воин ще тича да разправя какво е видял, преди да му е дошло времето? Аз заведох доктора там, за да се опита да помогне с изкуството си, а и нашият, приятел пчеларят беше с нас и също знаеше, че в храсталака е скрито тяло на мъртвец.

— Да, така беше — обади се Пол. — Но като видях, че старият трапер си има някакви свои причини да премълчи тая работа, аз сам се стараех да говоря за това колкото е възможно по-малко, което значи — съвсем нищо.

— А кой беше тоя злодей? — запита Мидълтън.

— Ако под злодей разбираш извършителя на това дело, ето го там; и нашето племе е заклеймено със срам и позор, защото той е със същата кръв и от същото семейство, както убитият.

— Лъже, лъже! — закрещя Ейбирам. — Аз не съм убиец, а отвърнах само на удара с удар!

Когато Ишмаел заговори, гласът му беше глух, дори страшен:

— Достатъчно. Пуснете стареца. Момчета, завържете вместо него брата на вашата майка.

— Не ме докосвайте! — извика Ейбирам. — Ще призова върху вас божието проклятие, ако ме пипнете!

Дивият, безумен блясък в очите му първоначално накара младежите да се стъписат; но когато Абнър, най-големият и най-решителният от тях, пристъпи към него с лице, което не вещаеше нищо добро, изплашеният престъпник се обърна и хукна да бяга, но се просна ничком на земята, както личеше по всичко — мъртъв. Чуха се тихи възклицания на ужас, но Ишмаел с жест заповяда на синовете си да отнесат тялото в една от палатките.

— А сега — каза той, обръщайки се към всички чужди в своя лагер — не остава нищо друго, освен всеки, да върви по пътя си. Желая ви всичко хубаво; а на теб, Елен, макар че може да не се зарадваш на такъв подарък, казвам: Бог да те благослови!

Мидълтън, поразен от това, което смяташе за небесно знамение, не се възпротиви повече, а почна да се стяга за път. Не се бавиха много. Когато всички бяха готови, сбогуваха се бързо и мълчаливо със скватера и семейството му и скоро цялата тази пъстра дружина бавно и безмълвно последва вожда-победител към далечните селища на пеоните.

Ишмаел чака дълго и търпеливо, докато Твърдото сърце с разнородната си свита изчезне от погледа му. Едва когато разузнавачът му съобщи, че и последният от воините пеони, които бяха се държали на разстояние, за да не плашат бледоликите с числеността си, а сега се бяха присъединили към своя вожд, се е скрил зад най-далечния хълм в прерията, скватерът заповяда да се свият палатките. Конете бяха вече впрегнати и скоро цялата покъщнина бе прибрана на обичайното си място във фургоните.

Когато всички тези приготовления завършиха, малкият фургон, тъй дълго служил за затвор на Инес, бе докаран до шатрата, където лежеше безчувственото тяло на похитителя: очевидно сега се готвеха да приютят там нов затворник. Едва когато Ейбирам излезе навън, блед, изплашен, олюляващ се под тежестта на разкритото злодеяние, по-младите членове на семейството узнаха, че е още жив. Обладани от суеверно убеждение, че злодеят е получил за престъплението си страшно възмездие от Всевишния, сега те го гледаха със страхопочитание, сякаш беше същество от друг свят, а не простосмъртен човек, комуто като на самите тях предстои да изтърпи последните земни мъки, преди да се скъса нишката на живота му. Наглед престъпникът беше в такова състояние, когато смразяващият ужас е странно съчетан с пълна физическа апатия. В действителност, докато тялото му беше вцепенено от страх, мисълта продължаваше да работи и мрачното предчувствие го хвърляше в безнадеждно отчаяние. Когато се намери на открито, той се огледа, за да отгатне по лицата на заобикалящите го каква участ го очаква. Обаче като видя около себе си сериозни, но спокойни лица и в ничии очи не съзря заплаха от незабавна разплата, тоя жалък човек започна да се посъвзема, а когато го сложиха да седне във фургона, находчивият му ум вече търсеше начин как да смекчи справедливия гняв на своите роднини или ако не успее, как да се отърве от наказание, което, както предчувстваше, щеше да бъде ужасно.

Докато траеха тези приготовления, Ишмаел почти не проговори. Един жест или един поглед достатъчно ясно показваше на синовете му какво иска от тях, пък и всички, изглежда, предпочитаха този прост способ за общуване. Най-после скватерът даде знак да потеглят, взе пушката си под мишница, преметна брадвата си на рамо и както винаги поведе кервана. Естър се качи на фургона при дъщерите си, синовете заеха обичайните си места — кой при стадото, кой при впряговете, и всички тръгнаха с привичната си бавна, но неуморна стъпка.