Джеймс Купър - Прерията

— Животните са капнали от умора, братко — каза той. — Доста път изминахме днес, не е ли време да спрем на почивка? Както виждам, още много има да вървиш, докато намериш по-хубаво място за нощуване.

— Добре, че това ти харесва. Защото май ще останеш за дълго тук. Приближете се, синове мои, и слушайте. Ейбирам Уайт — продължи той, като свали шапка и заговори тържествено и твърдо, от което дори тъпото му лице придоби внушителност, — ти уби моя първороден син и според божите и човешките закони трябва да умреш!

При тази страшна и внезапна присъда похитителят трепна, обзет от ужас, като човек, който е попаднал неочаквано в лапите на чудовище и знае, че не може да се отскубне. Макар и изпълван от най-мрачни предчувствия за съдбата си, той не бе имал досега достатъчно смелост да погледне опасността в лицето и с измамното утешение, зад което страхливците обикновено крият от самите себе си своето безизходно положение, вместо да се готви за най-лошото, той все още бе разчитал да се спаси чрез някаква хитрост, на каквато вероломната му душа беше способна.

— Да умра! — повтори той със сподавен глас. — Но нали човек е сигурен за живота си сред своите близки?

— Така мислеше и моят син — отвърна скватерът, като даде знак на колата с жена му и момичетата да продължи, а той с най-хладнокръвен вид провери запалката на карабината си. — Ти уби моя син с пушка; уместно и справедливо е да умреш от същото оръжие.

Ейбирам се огледа като обезумял. Дори се засмя, сякаш искаше да внуши не само на себе си, но и на другите, че думите на зет му са чисто и просто шега, с която той се мъчи да го уплаши. Но страшният му смях не намери отклик у никого. Всички наоколо пазеха тържествено мълчание. Лицата на племенниците му, макар и възбудени, бяха безучастни към него, а лицето на доскорошния му съдружник изразяваше непреклонна решителност. Спокойствието им беше хиляди пъти по-ужасяващо и отчайващо от най-грубото посегателство срещу живота му. Такова посегателство може би щеше да пробуди храбростта му, да го подтикне към съпротива, а равнодушието го караше да се чувствува безсилен.

— Братко — промълви той с бърз, неестествен шепот, — правилно ли те чух?

— Моите думи са ясни, Ейбирам Уайт: ти извърши убийство и трябва да умреш!

— Естър! Сестро, сестро, нима ще ме оставиш? О, сестро, чуваш ли моя зов?

— Чувам тоя, който говори от гроба! — долетя хрипкавият глас на Естър от фургона, който тъкмо минаваше край мястото, където стоеше убиецът. — Гласа на моя първороден син, който зове за справедливост! Бог е милостив, той ще се смили над душата ти!

Фургонът продължи бавно нататък, а изоставеният Ейбирам загуби вече и последната надежда. Но и сега той не можеше да събере сили, за да посрещне смело смъртта, и ако краката му не отказваха да го слушат, би се опитал да избяга. После надеждата внезапно се смени с пълно отчаяние, той падна на колене и почна да отправя молби за пощада към близките си и призиви към Бога за милосърдие. Ишмаеловите синове се отвърнаха в ужас от тази противна гледка и дори коравото сърце на скватера трепна пред мъките на тая жалка душа.

— Дано да ти дари Бог това, за което го молиш — рече той, — ала бащата не може да забрави убитото си чедо.

Тогава нещастникът го обсипа с най-унизителни молби за отсрочка. Той молеше за една седмица, за един ден, за един час с настойчивост, съразмерна на цената, която те придобиват, когато в краткото им времетраене трябва да се побере цял един живот. Скватерът беше смутен и най-после отстъпи донякъде пред молбите на престъпника. Той оставаше верен на крайната си цел, но измени начина за постигането й.

— Абнър — каза Ишмаел, — качи се на скалата и огледай на всички страни, да сме сигурни, че наблизо няма никой.

Докато младежът изпълняваше тази заповед, по тръпнещото лице на похитителя премина проблясък на оживяла надежда. Сведенията, които донесе разузнавачът, бяха добри: наоколо не се виждала жива душа освен отдалечаващите се коли. Но тъкмо откъм кервана се зададе вестоносец, който очевидно много бързаше. Ишмаел почака — беше една от малките му дъщери, която със страх и любопитство му предаде няколко листа, откъснати от раздърпаната Библия, пазена тъй грижливо от Естър. Скватерът кимна на девойчето да се връща обратно и сложи листата в ръцете на престъпника.

— Естър ти праща това — каза той, — за да си спомниш за Бога в последните си минути.

— Бог да я благослови, Бог да я благослови! Каква добра, отзивчива сестра имам! Но ми трябва време да го прочета. Време, братко, време ми трябва!