Хедър Кулман - По-силна от магия

— Не! Няма да го вземеш! Първо ще трябва мен да вземеш!

— Да го взема? — Алис пристъпи и смръщи вежди. — Барт? За какво говориш?

Момчето се озъби като уловено в капан животно.

— Много добре знаеш какво говоря. Дошла си, за да вземеш душата на Негова светлост и да я отнесеш в царството на мъртвите.

Думите му я смаяха. Пратеничка на смъртта? Откъде му бе хрумнало такова ужасно нещо? Реши, че момчето не я вижда добре в полумрака на коридора, затова застана под една от свещите на стената.

— Това съм аз, Алис.

— Знам коя си и знам, че си мъртва — Барт още по силно се притисна към вратата. — Всички го казват. Ти си призрак! Призрак, който е дошъл да вземе душата на Негова светлост!

Мъртва? Тидзъл не бе споменал, че всички я смятат за мъртва. Разтърси глава, коленичи пред момчето н възкликна:

— Не! О, не, Барт! Аз съм жива… също като теб.

Детето я гледаше подивяло.

— Ето. Ако не вярваш на думите ми, докосни ме и сам се увери.

— О, не, няма да го направя. Всички знаят, че който докосне призрак, начаса ще умре.

— Истина е. Всички знаят, че човек си има свой определен дух, който отнася душата му. Ако наистина съм призрак и ти ме докоснеш, ще бъда принудена да взема теб вместо лорд Тистълуд и така ще спасиш живота му. А ако наистина съм живо същество от плът и кръв нищо лошо няма да стане. И в двата случая Негова светлост ще е в безопасност.

Момчето се замисли за миг, докато погледът му се местеше от лицето й към протегнатата й ръка. Накрая затвори очи и подаде своята.

Трогната от геройската му саможертва, Алис я пое. Детето не помръдваше, със застинало от ужас лице. После бавно отвори очи и засия в усмивка.

— Дявол да ме вземе! — възкликна Барт и се спусна да я прегърне. — Наистина си ти! Жива!

Тя кимна и го притисна до гърдите си.

— Да. И съм дошла не за да отведа Негова светлост, а да му помогна.

Малкото личице веднага помръкна.

— Не можеш да му помогнеш. Никой не може. Чух докторът да го казва тази сутрин на лейди Лоти. Той рече, че Негова светлост е толкова зле, че ще бъде истинско чудо, ако изкара до сутринта.

— Е, всеки ден се случват чудеса. И ако съществува някой, който да е в състояние да направи чудо, то това е тъкмо Негова светлост — заяви тя с убеденост, каквато не чувстваше.

Барт я изгледа подозрително.

— Наистина ли?

— Той направи чудна промяна в живота ти, когато те спаси, нали?

Момчето се замисли за миг и кимна.

— Пак чудото на неговата любов ме доведе тук, в Тистълуд. — Погледна тъжното личице и се усмихна. — Виждаш ли? Негова светлост е истински вълшебник. — Канеше се да добави още нещо, когато масивната дъбова врата се отвори.

— Барт, искам да изтичаш… — Шарлот млъкна и очите й се разшириха. — Мили Боже! Нима е възможно? Наистина ли си ти, Алис? — извика тя и се свлече на колене.

Алис стисна за последен път Барт и се спусна към Шарлот. Взе треперещите й ръце в своите и промълви:

— Да, Лоти. Наистина съм аз.

Шарлот остана втренчена в нея, после лицето й се сгърчи и от очите й рукнаха сълзи. Тя рязко отдръпна ръцете си.

— Лошо и безразсъдно момиче! Къде беше? Защо не прати поне една кратка вест, че си добре? Не ти ли мина през ума, че може да се тревожим за теб? — Сграбчи ръцете на Алис и здравата ги разтърси. — Нима не помисли за Лус? Той те обича, знаеш го. Нито за миг ли не ти мина през ума, че глупавата ти постъпка може да го нарани? По дяволите, Алис! — Отново я разтърси. — Той бе напълно съсипан, когато разбра, че си си отишла. Съсипан! Отказа да се храни, да спи, търсеше те ден и нощ, докато… — Риданията задавиха гласа й и тя безсилно отпусна ръце.

— Лоти…

— Той е болен! О, Алис! Лусиън е много болен. Лекарят каза, че… каза… — Шарлот поклати глава, а сълзите продължаваха да се стичат по бледото й лице.

— Шшт! Лусиън ще се оправи. Той е силен мъж и ще победи болестта. Сигурна съм. — Прегърна ридаещата жена.

Тя застина за миг и Алис помисли, че ще се отдръпне. После нададе дрезгав вик и с такава сила обви ръце около приятелката си, че я остави без дъх. Зарови лице в рамото й и задавено изрече:

— Няма да говориш така, ако го видиш. Той е в ужасно състояние. Ако не знаех, щях да си помисля, че вече е…

— Не! Лусиън няма да умре! Аз няма да му позволя!

— Ако страдаше само от разбито сърце, както подозирахме в началото, можеше и да му помогнеш. Но това… това… — Ново ридание заглуши думите й. — Лекарят каза, че има нещо лошо вътре в него, нещо, което… което изяжда живота му. Пусна му кръв. Даде му очистително. Предписа лекарства. Дори му сложи пиявици. Нищо не помогна. Лус слабее все повече и повече.