Хедър Кулман - По-силна от магия

Не й се искаше да се разделят по този начин, но явно нямаше друг избор.

— Сбогом, мой скъпи приятелю. Обичам те и ще се помоля да се случи някакво чудо и отново да се срещнем. — С тези думи тя се изправи на крака, макар че сърцето я болеше, че се разделяха по този начин.

Тогава чу:

— Алис?

Спря.

— Аз също те обичам — изхлипа духът.

Алис се извърна рязко, падна на колене и протегна ръце. Няколко мига Хедли се взира в нея и сълзите се стичаха по червендалестото му личице, а после се хвърли в прегръдките й. Зарови се в гънките на полите й и избухна в неистов плач, а малкото му тяло се затресе от дълго сдържаната мъка. Страните на Алис също бяха мокри от сълзи. Тя погали гърба му. Мълвеше утешения.

Накрая, когато избликът премина, той се отдръпна, седна на пети и се втренчи в нея със замъглени очи.

— Ще се моля за теб. Ще се моля много, макар да се съмнявам, че Бог ще се вслуша в молитвите на някакъв зъл дух.

Трогната от думите му, Алис се усмихна. Дух да се моли на Бога? Нечувано! Сигурно наистина беше много загрижен за нея, за да направи подобно нещо. С преизпълнено от нежност сърце Алис го целуна по главата.

— Бог чува молитвите на всички, дори и на феите, ако са изречени с искрена вяра.

— Заради теб ще повярвам. — С тези думи Хедли лепна звучна целувка на бузата й. — Пожелавам ти успех, приятелко — прошепна той и се стопи във въздуха.

Алис бавно се изправи, а погледът й се зарея към обвития в мрак замък. Видя слабо осветения прозорец в западната кула. Това бе стаята, където бе умрял първият Лусън, а сега чезнеше от мъка и Лусиън Уор.

Лусиън. Нейната любов. Алис хукна по моста. Прелетя високите порти и вътрешния двор. Когато потропа на масивната дъбова врата, сърцето й щеше да се пръсне от вълнение.

Вратата се отвори и на прага се появи Тидзъл. Щом видя кой е, челюстта на обикновено невъзмутимия иконом увисна от смайване.

— Мили Боже! Госпожица Феър! Но къде бяхте? — Старият прислужник се олюля, сякаш всеки миг щеше да припадне.

Алис се промъкна край него и нетърпеливо махна с ръка.

— Ще обясня… После… Точно сега… трябва да видя Лусиън…

Икономът тутакси се намери до нея и я хвана под ръка, за да я подкрепи. Верният Тидзъл потисна любопитството си и я поведе през лабиринта от коридори, а по пътя я осведоми за влошаващото се с всеки изминал ден здраве на господаря му. Когато най-после стигнаха до подножието на стълбата, водеща към западната кула, Тидзъл рязко спря. Взе ръцете й в своите и тъжно рече:

— Трябва да бъдете подготвена за гледката, скъпа моя. Страхувам се, че Негова светлост е много променен от болестта.

Алис безмълвно кимна.

Той се усмихна с нежна и състрадателна усмивка и леко докосна бузата й. За нейна изненада по пръстите му заблестяха сълзи. Не бе усетила, че плаче.

— Хайде, хайде, успокойте се, госпожице. Сигурен съм, че всичко ще бъде наред — промърмори икономът и пъхна носната си кърпичка в ръката й. — Изобщо няма да се учудя, ако Негова светлост се излекува само като ви види.

След като тя избърса сълзите си, Тидзъл я хвана за раменете и я обърна към извитите стълби.

— А сега, вървете госпожице! Негова светлост ви очаква.

Алис се обърна и импулсивно го прегърна.

— Благодаря ти, Тидзъл… за всичко… — В сърцето си се сбогуваше завинаги е възрастния човек.

Той с обич отвърна на прегръдката й.

— И аз ви благодаря, че се завърнахте при нас. Надявам се, че много скоро ще имам честта да ви служа вече като лейди Тистълуд.

— Няма нещо, което да желая по-силно! — Прегърна го още веднъж, докосна с устни сбръчканата му буза, извърна се и хукна нагоре.

Нямаше търпение да притисне Лусиън до гърдите си. Тази нощ той щеше да бъде неин, само неин. За да го целува и гали. Да го люби. Ще бъде неин до първите лъчи на зората…

Но само ако наистина е предопределена от съдбата за него.

Алис потрепери, смразена от внезапно предчувствие. Ами ако Алура бе сгрешила? Ако тя не бе неговата истинска любов? Нима щеше да понесе да го гледа как умира? Наистина страданието й щеше да продължи само няколко часа, но за нея те щяха да бъдат цяла вечност, най-ужасното наказание, по-страшно дори от мрачното було на смъртта.

Толкова бе потънала в мъчителните си мисли, че не забеляза малката фигурка, сгушена пред вратата на Лусиън.

— Дявол да ме вземе! — извика тя, когато Алис се препъна в нея.

— Барт? Какво правиш тук по това време?

Детето се втренчи ужасено в нея, после се притисна към дъбовата врата, а от гърдите му се изтръгна дрезгав вик. Вдигна юмрук, оголи зъби и изрева: