Стаята на Андрю на горния етаж беше малка и спретната, имаше таблен креват, жълт лакиран скрин и бамбукова маса, върху която бяха поставени леген и кана.
Оглеждайки се, додето нейните черни като копчета очи изпитателно се взираха в лицето му, той каза плахо и вежливо:
— Тук изглежда доста удобно, госпожо Пейдж.
— Да, наистина — тя се усмихна и майчински го потупа по рамото. — За вас тук ще бъде идеално, драаги. Бъди добър с мен и аз ще бъда добра за тебе. По-добре не може да се каже, нали? Сега да не губим време, елате да ви запозная с доктора — тя замълча, погледът й все още въпросително вперен в очите му, и добави, като се стараеше гласът й да звучи небрежно: — Не знам писах ли ви, но между другото напоследък докторът не е много добре.
Андрю изненадано я погледна.
— О, нищо особено — веднага продължи тя, за да го изпревари. — От няколко седмици е на легло. Но скоро ще се оправи. Без съмнение.
Объркан, Андрю я последва до дъното на коридора, където тя със замах отвори една врата и весело възкликна:
— Едуард, доктор Менсън — нашият нов помощник. Идва да се представи.
Когато Андрю влезе в дългата старомодна спалня с плътно спуснати плюшени завеси и малък огън в камината, Едуард Пейдж се обърна в леглото явно с голяма мъка. Беше едър кокалест мъж, вероятно шейсетгодишен, с грубо издялано лице и уморени, блестящи очи. Целият му вид носеше печата на страдание и някакво измъчено търпение. Имаше и още нето. Светлината на петролната лампа падаше върху възглавницата и разкриваше една безизразна восъчна половина от лицето му. Лявата част на тялото му бе също парализирана, а лявата ръка, отпусната върху бродирания юрган, бе сгърчена в лъскав конус.
Като наблюдаваше тези признаци на тежък и съвсем не скорошен удар, Андрю внезапно почувства пълно объркване. Настъпи неловко мълчание.
— Надявам се, че тук ще ви хареса — отбеляза най-после доктор Пейдж. Говореше бавно и трудно, леко сливаше думите. — Дано работата не ви се види твърде тежка. Вие сте много млад.
— Аз съм на двайсет и четири, сър — сковано отвърна Андрю. — Знам, това ми е първата служба и тъй нататък, но от работа не се страхувам.
— Ето, видя ли! — госпожа Пейдж сияеше. — Не ти ли казах, Едуард, със следващия ще имаме късмет?
Върху лицето на Пейдж застина още по-дълбока неподвижност. Той се вгледа в Андрю. После, изглежда, интересът му отслабна.
— Дано останете — рече той с уморен глас.
— Боже мой! — извика госпожа Пейдж. — Как можа да го изречеш! — Тя се обърна с извинителна усмивка към Андрю. — Говори тъй само защото днес е малко кисел. Нали, патенцето ми? — наведе се и сърдечно целуна съпруга си. — Хайде стига! Вечерята ще ти пратя по Ани, щом свършим нашата.
Пейдж не отговори. Поради каменното изражение на полузастиналото лице устата му изглеждаше крива. Здравата му ръка се протегна към книгата върху масата край леглото. Андрю видя заглавието й: „Дивите птици в Европа“. Той се почувства излишен преди още парализираният човек да се е зачел.
Когато слезе за вечеря, мислите му бяха мъчително объркани. Той бе кандидатствал за това помощник-лекарско място в отговор на едно обявление в „Ланцет“. Но в размяната на писма между него и госпожа Пейдж, с което си осигури настоящия пост, не се споменаваше нищо за болестта на доктор Пейдж. А Пейдж беше болен, не можеше и съмнение да има колко тежък е бил мозъчният кръвоизлив, довел до тази парализа. Трябваше да минат месеци, додето той отново се залови за работа, ако това изобщо станеше някога.
С усилие Андрю отхвърли загадката от ума си. Беше млад, силен и нямаше нищо против извънредната работа, която болестта на Пейдж щеше да стовари на раменете му. Всъщност в своя ентусиазъм той жадуваше за лавина от пациенти.
— Късметлия сте, драааги — отбеляза госпожа Пейдж духовито, когато нахълта в столовата. — Тази вечер ще можете спокойно да си хапнете. Никаква манипулационна. Дей Дженкинс всичко е свършил.
— Дей Дженкинс?
— Нашият аптекар — небрежно подхвърли госпожа Пейдж. — Един сръчен дребосък. И амбициозен. Някои му викат дори „доктор“ Дженкинс, макар че той, разбира се, не може изобщо да се мери с доктор Пейдж. От десет дни насам той приема в манипулационната и ходи по визитации.
Той се втрещи в нея, обзет от нова тревога. Всичко, което бе чувал, всички предупреждения относно съмнителния характер на практиката в тези далечни Уелски долини отново проблеснаха в съзнанието му. Отново трябваше да направи усилие, за да замълчи.
Читать дальше