Още преди осем часа на другата сутрин на местопроизшествието пристигна с кола доктор Грифитс — дебел, с мазно лице, паникосан, измъкнат от топлото си легло с много проклятия от съветника Глин Морган. Грифитс можеше да не отговаря на обажданията на местните лекари, но пред гневната заповед на Глин Морган нямаше мърдане. И наистина Глин Морган имаше причина за гнева си. Новата му вила, намираща се на половин миля надолу по долината, през нощта се бе оказала оградена от ров, съдържащ нещо повече от средновековна мръсотия.
В продължение на половин час съветникът, подкрепян от помощниците си Хамар Дейвис и Дюн Робърт, на всеослушание съобщаваше на санитарния инспектор точно какво мисли за него.
Най-после, бършейки чело, Грифитс се затътри към Дени, който заедно с Менсън стоеше сред заинтригуваната тълпа, Андрю усети внезапно прилив на малодушие при приближаването на санитарния инспектор. След една тревожна нощ той сега не беше така въодушевен. В студената светлина на утрото, сконфузен пред хаоса на разкъсания паваж, той отново бе неспокоен и нервен.
Но Грифитс не бе в състояние да подозира каквото и да било.
— Драги, драги — каза той с треперещ глас на Дени, — ще трябва да направим нов канал, и то веднага.
Лицето на Дени остана безизразно.
— Аз ви предупредих за това преди месеци — каза той студено. — Не си ли спомняте?
— Да, да, наистина! Но как можех да предположа, че тази проклетия ще избухне така? За мен е пълна мистерия как е станало всичко това.
Дени го погледна хладно.
— Къде са вашите познания по хигиена, докторе? Не знаете ли, че всички тези газове от каналите са силно запалими?
Строежът на новия канал започна още следващия понеделник.
Това се случи три месеца по-късно, в един хубав мартенски следобед. В нежния бриз, който духаше през планините, където тук-там зеленината се опитваше да се опълчи срещу господстващата, натрупана и нервна грозота, се долавяше ароматът на пролетта. Под чистото синьо небе дори Бленли беше красив.
Когато излезе да посети пациент, за когото се бяха обадили току-що от Ръскин стрийт номер 3, Андрю почувства как в този красив пролетен ден сърцето заби по-бързо. Постепенно той започваше да свиква с този странен град — примитивен и изолиран, загробен от планините, без никакви места за развлечение, дори без кино, с нищо, освен с мрачната си мина, кариерите и рудниците, с редиците на църквите и безцветните домове — едно особено, тихо и сдържано общество.
Хората също бяха странни; но въпреки че за Андрю бяха чужди, той не можеше от време на време да не ги чувства близки. С изключение на търговците, свещениците и няколкото души от професията, всички работеха направо за Компанията. На края и в началото на всяка смяна тихите улици се разбуждаха от екота на стоманените подметки, неочаквано оживяваха от цели армии вървящи фигури. Дрехите, ботушите, ръцете и дори лицата на тези, които работеха в хематитовата мина, бяха покрити с яркочервен руден прах. Хората от кариерите носеха кожени дрехи с възглавнички, пристегнати в коленете. Леярите се открояваха със сините си шевиотени панталони.
Говореха малко, а голяма част от това, което казваха, беше на уелски диалект. В поведението им, във вглъбената им надменност личеше, че имат самочувствието на избрано племе. Но все пак бяха мили хора. Простите си радости намираха обикновено в собствените си домове, в църквите, на късото игрище за футбол и ръгби. Най-голямата им страст бе може би музиката — не евтините мелодии на момента, а строгата класическа музика. Закрачил по нощните улици, Андрю неведнъж бе чувал от някоя бедна къща да се носят звуците на пиано — соната на Бетховен или прелюд на Шопен, хубаво изпълнени, да се издигат в стихналия въздух към загадъчните планини и да прехвърлят върховете им.
Що се отнася до практиката на доктор Пейдж, положението бе ясно на Андрю. Едуард Пейдж никога вече нямаше да прегледа болен. Но хората не искаха да „напуснат“ Пейдж, който вярно им бе служил повече от тридесет години. С блъфове и ласкателства към Уоткинс, директора на мината, чрез когото се плащаха парите, удържани от работниците за лекарска помощ, безочливата Блодуен бе успяла да задържи Пейдж в списъка на Компанията и като резултат получаваше един хубав доход; може би една шеста от него плащаше на Менсън, който вършеше цялата работа.
Андрю искрено съжаляваше Едуард Пейдж. Нежен и простосърдечен човек, Едуард се бе оженил за закръглената, кокетна и устата Блодуен, когато излизали от една малка чайна в Абъристуит, без да подозира какво се крие зад игривите й, черни като сливи очи. Сега, прекършен и прикован на легло, той бе оставен на нейната милост и бе подложен на лечение, което съчетаваше ласките с нещо като весела тирания. Не че Блодуен не го обичаше. По някакъв странен, свой начин, тя бе привързана към него. Той, доктор Пейдж, бе неин. Когато влизаше в стаята и заварваше Андрю да седи при болния, тя приближаваше, като се усмихваше със странното ревниво чувство, че е излишна, и възкликваше:
Читать дальше