Чарлин Крос - Дамата на лорда

Докато гледаше идеалните черти на Чандра, разкошната й червена коса, която се спускаше по раменете й и галеше гърба й, той осъзна, че скръбта й щеше да бъде голяма, и сърцето го заболя. У него се надигна желание да я защитава и той се изненада от силата на емоциите си. Алек се обърна и тръгна към масичката, сбърчил чело от удивление. Като не намери къде да изхвърли кървавата слуз, която беше доказателството за сериозността на заболяването на Девин, той покри легена с една дреха.

Алек се обърна, за да погледне отново Чандра. Тя не беше глупава и се зачуди защо беше скрил доказателството. От начина, по който се бе втурнала към стаята на братовчед си, от изражението на лицето му, от начина, по който му се мръщеше сега, Алек разбра, че тя знаеше, че състоянието на Девин е по-лошо, отколкото братовчед й показваше. Алек й съчувстваше, но всичко това изобщо не го засягаше. В края на месеца той щеше да си е тръгнал, Чандра щеше да бъде омъжена, дългът му щеше да бъде изпълнен. Но защо тогава внезапно се почувства, сякаш му предстоеше да понесе тежка загуба?

Алек започваше да се ядосва от смесените чувства, които го изпълваха, и отиде до леглото.

— Да извикам ли някой да ти помогне? — Очите му срещнаха нейните и Алек почувства, че се замайва. — Ако не искаш — продължи той, като си наложи да отмести поглед, — ще се върна в стаята си.

— Сама ще се погрижа за него. — Той кимна и тръгна към вратата; Чандра го последва и го спря, когато той вече бе излязъл в коридора. — Благодаря ви, че реагирахте толкова бързо. Вие спасихте живота му — каза тя и го погледна по нов начин. — Задължена съм ви за цял живот.

Нервите на Алек бяха опънати до скъсване. С него ставаше нещо, но той не разбираше какво. Нито пък искаше това да продължи.

— Не трябва — изръмжа в отговор той и веднага усети, че я нарани. Погледна към изящната й ръка, която се намираше върху неговата, и тя незабавно я отдръпна. — Намерете някой друг да се грижи за него. За това си имате слуги.

Чандра се ядоса.

— Кланът е моето семейство и аз не смятам роднините си за слуги. Ние просто се грижим едни за други.

— Изборът е ваш — каза той и си тръгна.

Чандра се загледа след него. Преди минута бе решила, че е видяла в очите му нещо, което издаваше някаква нежност, загриженост и обич. Очевидно бе сгрешила. Тя чу звука от затварянето на вратата на англичанина и се обърна, влезе в стаята на Девин и тръгна към легена.

— Чандра, не гледай там.

Тя чу слабия глас на братовчед си тъкмо в мига, в който отметна дрехата, с която бе покрит легенът, като възнамеряваше да полее вода върху чистата кърпа за лице, която бе взела. Гледката, която се откри пред очите й, я изненада и уплаши. Тя се обърна към леглото.

— Той се опита да скрие това от мен… но защо?

— Защото аз го помолих.

— О, Девин, защо не си ми казал?

— Не исках да те тревожа. Лошо е, Чандра — каза той с дрезгав глас. — Не знам какво е. Страхувам се за теб, когато си до мен. Ако е заразно, може и ти да пострадаш. Затова трябва да стоиш далеч от мен. — Главата му се отпусна на възглавницата и той обърна лице към стената. — А сега си върви… трябва да си почина.

— Ще си починеш, но аз няма да те оставя.

Тя намокри кърпата в каната с вода и се приближи до леглото, където нежно изми лицето му и го зави. След това седна в един стол недалеч от леглото. Дишането на Девин се беше нормализирало.

— Запомни, Чандра, трябва да се държиш любезно с англичанина — каза Девин и на лицето му се появи слаба усмивка. — Въпреки лошото му настроение, подозирам, че той е разбран човек.

— Не мисля така.

— С теб изработихме стратегия. Следвай я. За твое добро е.

Девин млъкна и скоро заспа. Докато Чандра седеше до леглото му, тя си повтаряше думите на братовчед си. Двамата с него бяха изработили стратегия. За да има полза от това, тя трябваше да изиграе ролята на идеалната домакиня. Мисълта да се отнася и с най-малката любезност към графа я караше да се бунтува, защото той очевидно нямаше лесно да отвърне със същото, но тя знаеше, че няма друг избор. Чандра щеше да направи всичко по силите си, за да попречи на арогантния разбойник да изпълни дълга си, дори ако това означаваше да го убие с любезност.

— Изглежда, че си се издигнал, Монтбърн — каза сър Джон, когато огледа новите покои на Алек. Двамата мъже току-що бяха вечеряли и бяха потърсили уединение в мрачната стаичка на графа, само за да бъдат посрещнати от кривокракия Ангус, който ги бе отвел надолу по коридора. — Може би нещата ще се пооправят, тъй като кланът Морган, изглежда, се отнася по-доброжелателно към твоето присъствие тук.