Чарлин Крос - Дамата на лорда

— Така, както го чета аз, в писмото има две изисквания, поставени от Джеймс към евентуалния ти съпруг, и Монтбърн е длъжен да се увери, че те са изпълнени, преди бракът да бъде сключен. Първото е кандидатът да се е заклел във вярност към краля, а другото е да е лоялен на короната.

— Има десетки мъже, които отговарят на тези условия. Какво решение виждаш в това?

— Има също толкова, ако не и повече, които не отговарят на тези изисквания. Монтбърн иска да те омъжи до края на месеца, за да може по-бързо да се върне в Англия. Затова и той иска от теб да събереш всички подходящи мъже, за да разговаря с тях и да ти избере съпруг. Прав ли съм?

— Да, той каза точно това.

— Ами ако събереш само онези мъже, за които знаеш, че не отговарят на изискванията на Джеймс? Не беше толкова отдавна времето, когато нашият крал изигра мръсния си номер при Мул.

Чандра си спомняше за това тревожно време. Раздразнен, че поданиците му от планинската част на Шотландия отхвърлят управлението на короната, Джеймс бе изпратил на север голяма армия. В замъка Арос бе свикано събрание. С обещанието да присъстват на литургия, голям брой предводители на кланове — между тях и бащата на Чандра — бяха подмамени да се качат на борда на кораб, където бяха арестувани и затворени из английските затвори, докато един по един не се заклеха във вярност на краля. Действията на Джеймс бяха нечестни — поне по отношение на баща й. Колан Морган наистина бе желал мир и бе доказал това, като бе живял в хармония със съседите си в продължение на десет години.

— Защо ми напомняш за Мул?

— Въпреки че много от водачите на клановете се подчиниха на краля, остават стотици планинци, които отказват да приемат управлението му. Те страдат мълчаливо, готови да се разбунтуват. В продължение на векове клановете се борят за правото сами да решават съдбата си, въпреки че с техните междуособни войни не са постигнали нищо, освен може би да намалят броя си.

— Да — съгласи се Чандра. — Твърде много млади мъже загубиха живота си за нищо.

— Такъв е животът на планинеца. Всички сме твърдоглави шотландци. Всеки от нас вярва, че е прав, и е готов да умре, за да го докаже.

— Да — повтори Чандра, тъй като знаеше, че и тя е също толкова твърдоглава като сънародниците си. — Но тук не виждам решение — каза тя и потупа писмото със свободната си ръка. — Баща ми се закле във вярност пред Джеймс и аз не мога да наруша обета му. Това ще донесе нещастие на всички ни.

— Решението е тук, но е само временно. То просото ще забави неизбежното. — Той забеляза въпросителния й поглед. — Монтбърн трябва да разговаря с всеки мъж, който поиска ръката ти, нали?

— Да.

— Той иска да се върне в Англия, нали?

— Да.

— Ами ако твоят настойник след всичките си разговори не успее да ти намери подходящ съпруг, който да е верен на Джеймс и на короната?

Чандра започваше да разбира какво имаше предвид братовчед й.

— Предполагам, че доста ще се ядоса. Колкото по-дълго бъде принуден да остане в Шотландия, толкова повече ще се ядосва. Отблъснат от всички и изпълнен с желание да се върне в любимата си Англия, той скоро ще прекрати търсенето. С неговия характер, сигурно ще си е тръгнал оттук до края на месеца, а може би дори и по-рано. А аз ще остана неомъжена и без настойник. — Тя се разсмя. — О, Девин, наистина ли мислиш, че ще успеем?

— Да, ако обмислим добре всичко. Когато Монтбърн се махне, ти можеш сама да си избереш за съпруг човек, когото можеш да обичаш. — Чандра се намръщи. — Ако не се омъжиш, Джеймс просто ще изпрати някой друг, вместо Монтбърн. Ние само забавяме неизбежното. Ти ще трябва да се омъжиш, и то скоро.

Чандра въздъхна тежко.

— Предполагам, че си прав. Но засега отказвам да мисля за това. Ела — каза тя и го издърпа от стола. — Трябва да направим списък на мъжете, които със сигурност ще се провалят на изпита.

Двамата се настаниха един срещу друг на масата за писане в стаята и след около час вече имаха списък с около двеста имена. Между потенциалните кандидати имаше хора, които открито мразеха властта на короната, както и такива, чиято лоялност се променяше в зависимост от това колко беше часът.

— Мислиш ли, че тези ще бъдат достатъчни? — попита тя, като прегледа още веднъж списъка.

— Надявам се да е така — отвърна Девин и протегна схванатите си пръсти. — Не забравяй, че остава да им напишем писмата, с които ги каним в замъка Лохли.

— Иска ми се да познавахме двойно повече хора — каза тя, като галеше долната си устна с върха на перото си. — Хубаво щеше да бъде, ако те се наредяха пред вратите на замъка. При вида на толкова много кандидати, Монтбърн веднага щеше да избяга обратно в Англия.