Чарлин Крос - Дамата на лорда

Очите на Седрик хвърляха искри и той посегна към меча си.

— Овладей се, чичо — нареди Чандра. — Вече казах, че няма да има кръвопролития. Искам да се прибереш в покоите си и да стоиш там, докато не успокоиш гнева си. — Тя забеляза как чичо й свива устни още по-силно. Той, изглежда, не смяташе да изпълни заповедта й. — Върви с него, Девин — нареди тя на братовчед си. — Искам да говоря насаме с лорд Монтбърн.

— Но…

— Нищо няма да ми се случи, братовчеде. — Погледът й се върна върху англичанина. — На Джеймс няма да му хареса да научи, че новият ми настойник е навредил на онази, която е бил изпратен да защитава. Няма причина за безпокойство, нали, милорд?

Алек се усмихна.

— Никаква, милейди. Абсолютно никаква.

Вратата на стаята се отвори и Седрик и Девин излязоха с нежелание в коридора и вратата зад тях се затръшна. Монтбърн кимна на сър Джон да ги последва.

— Не споделихте цялото съдържание на писмото на Джеймс с роднините си — каза Алек. Той отново седна на ръба на масата и скръсти ръце върху гърдите си. — Затова ли искахте да говорите насаме с мен?

— Точно така — тросна се Чандра. — Ако си мислите, че ще ви позволя да ми изберете съпруг, грешите. Когато ми дойде времето да се омъжа — а то още не е настъпило, — ще си взема мъж, когото сама си избера. Нито Джеймс, нито вие няма да имате дума при избора ми.

— О, напротив, милейди.

— Няма!

Алек погледна дръзката й уста и издадената й по-напред долна устна и у него отново се надигна желанието да впие устни в нейните. Щеше да я наказва с целувките си, докато не започнеше да стене от желание. Или пък докато не го ухапеше. Последната мисъл го развесели толкова, че в очите му заиграха палави пламъчета и той се разсмя, защото бе напълно уверен, че тя щеше да постъпи точно така. Той забеляза, че Чандра го гледа, сякаш е полудял.

— Предизвиквате съдбата — каза той и устните му се разтвориха в опустошителна усмивка. На всяка от бузите му се появи по една дълбока трапчинка. Лейди Лохли изглеждаше омагьосана и бузите й внезапно почервеняха. — Като се противопоставяте на настойника си — продължи той, все по-уверен в мъжкото си превъзходство, — със сигурност няма да получите снизходителността, която иначе ще съм склонен да ви дам.

Чандра бързо се окопити.

— Снизходителност ли? — извика тя. — Съмнявам се, че тъкмо вие бихте проявили снизходителност към мен или към когото и да било от клана Морган.

— Може и да го направя, ако с мен се отнасят с уважението, което заслужавам като ваш настойник.

— Уважение ли? Твърде много искате след всичко, което направихте!

— И какво толкова съм направил? — отвърна той, като скочи на крака забравил за желанието си да вкуси устните й. — Може и да съм ви обидил, като изразих мислите си по отношение на тази пуста земя, лошото време и безвкусната храна — която като по чудо се подобри стократно тази сутрин — и всички онези некултурни диваци, които обитават този замък, но аз просто казах истината. Ако някой трябва да се чувства обиден, това съм аз.

— Истината ли? Ха! Вашето отношение към нас беше формирано преди още да стъпите на наша земя.

— Може и така да е… до известна степен. Но то се основаваше върху онова, което други англичани са били принудени да изстрадат от вас шотландците и особено от планинците. Техните истории са безброй, а сега и аз ще имам какво да разказвам.

Чандра знаеше какво щеше да разкаже той, но искаше да разбере дали Алек е достатъчно смел, за да приеме истината.

— И какво ще разкажете?

— При пристигането си заявих високо, че съм изпратен от Джеймс да се срещна с лейди Лохли. Поканиха ли ме в замъка? Не. Посрещнаха ме със заплаха да обстрелят мен и хората ми със стрели. По някакво чудо стрелите не бяха изстреляни, но въпреки това бях принуден да стоя под проливния дъжд и да чакам разрешение да вляза. Когато най-после ми разрешиха, ме нахраниха с невъзможна за ядене помия и сухи сладкиши и ме напоиха с вода. Разбира се, аз съм почетен гост и затова бях настанен в просяшка стая, където ме боядисаха в зелено, докато се къпех, и трябваше да прекарам нощта на кораво легло. Конят ми беше наранен жестоко, а аз бях принуден да се въргалям в калта като някаква свиня. Кой кого обиди повече, лейди Лохли — аз вас или вие мен?

Чандра се беше втренчила виновно в краката си.

— Те не бяха изстреляни, защото аз така наредих — каза тя след няколко секунди.

Алек сбърчи объркано вежди.

— Какво?

— Стрелите… аз им попречих да ги пуснат.