Чарлин Крос - Дамата на лорда

Алек освободи с въздишка напрежението, което бе стегнало мускулите на врата и раменете му. Той се обърна да огледа своите хора и случайно забеляза проблясък на червена коса. Миг по-късно видя красавицата, която бе привлякла вниманието му. Намираше се на около шест метра от него, придружена от болнавия си приятел.

Двамата, изглежда, имаха сериозен разговор, защото по лицето й се четеше загриженост. Младежът я слушаше мълчаливо с изражение на раздразнение.

За кратко Алек се запита какъв ли щеше да бъде вкусът на тези сладки устни под неговите. Ако не му се налагаше да тръгне незабавно за срещата си с лейди Лохли и ако роднините на момичето не бяха наблизо — и особено поради последната причина — той щеше да изтича няколкото метра и да я нацелува до припадък, за да задоволи любопитството си. И тя като своите сънародници мразеше англичаните, но той беше уверен, че когато устните му се впиеха в нейните, отвращението й щеше бързо да изчезне. Когато тя осъзнаеше това, щеше да получи наказанието, което заслужаваше. Кожата му може и да беше зелена, но като любовник той съвсем не беше зелен. Напълно уверен, че целувките му ще накарат момичето да падне в краката му, Алек се усмихна на себе си.

За нещастие, той не разполагаше с време да изпълни намеренията си, защото скоро щеше да напусне замъка, но нямаше нищо лошо в това да използва въображението си. И затова, докато хората му оседлаваха конете си, той измисляше най-различни начини да я накаже, всеки по-порочен от предишния. Усмихнат, Алек продължаваше да гледа палавницата, която го бе направила на глупак, и се чудеше какво ли казва тя.

— Страхувам се повече за коня, отколкото за ездача — казваше Чандра на Девин. — Животното вече страда. Трънът не беше много голям, нали? Нали няма да го нарани твърде зле?

— Точно сега му е времето да изразиш загрижеността си, братовчедке. Особено след като трънът вече е сложен под седлото. — Девин забеляза изпълнения й със съжаление поглед. — Няма да му се отрази по-зле от ухапване от пчела. По-добре ще е да запазиш малко от страха за себе си.

Чандра прехапа устни, без да проумее последните му думи. Мислено тя се укоряваше за жестокостта, която бе проявила към горкия жребец. Беше ядосана на англичанина, а не на коня му. Дяволите да го вземат! Защо беше дошъл тук?

Някакво странно чувство обзе Чандра. Някой я наблюдаваше. Тя се обърна и погледът й срещна небесносините очи на саксонеца, които сякаш я поглъщаха. Докато графът я оглеждаше, тя усети някаква странна топлина да се разлива по тялото й, след което потръпна конвулсивно.

Англичанинът несъмнено беше привлекателен мъж, а също така и изключително мъжествен. Но той си оставаше англичанин — арогантен и надут. Само тази причина беше достатъчно основание тя да желае вниманието му колкото желаеше да заболее от чума. Чандра присви очи и се вгледа в лицето му. На слънчевата светлина Алек приличаше на купчина трева. Тя не можа да се сдържи и се разсмя високо. Алек стисна зъби и извика:

— Ще видим кой ще се смее последен.

Той се обърна и сложи крак в стремето, за да се качи на коня. Вбесен от присмеха на момичето — как смееше да му се присмива в очите! — Алек не обърна внимание на нервното пръхтене на жребеца си. Но когато той се отпусна в седлото, животното изцвили ядосано, задните му крака се издигнаха във въздуха и конят подскочи рязко. Два пъти Алек успя да се задържи на седлото, но на третия излетя във въздуха и се приземи по гръб в калта.

Първо настъпи пълна тишина, която след няколко секунди бе последвана от оглушителен смях. Над басовия мъжки смях, който нараняваше гордостта му и го вбесяваше още повече, Алек чуваше звънкия смях на Чандра, който отекваше в ушите му като кристален звън. Той скочи на крака и тръгна към нея. Само след няколко секунди стоеше пред момичето, което за втори път го бе направило за посмешище.

Чандра се опитваше да потисне веселостта си, но очите й бяха изпълнени с насмешка, когато срещнаха леденостудения поглед на англичанина. Тя не обърна внимание на предупреждението, изписано в сините очи на саксонеца. Гледката на покритото му с кал лице я накара да се разсмее още по-силно.

Дълго сдържаният гняв на Алек изби внезапно. Пръстите му се вкопчиха в ръцете й и той я придърпа плътно към себе си.

— Вещица — изсъска той. — Изкушавам се да те бия, докато не започнеш да ме молиш за милост. — Едната му ръка бавно се премести към гърлото й. — Но като си помисля, май трябва да ти счупя малкото вратле още сега.