Чарлин Крос - Дамата на лорда

Чандра отпъди мислите за легендата, съблече се и отиде до умивалника, където се изми. Облечена в лека вълнена риза, тя се пъхна под завивките на леглото. Докато се навеждаше, за да духне свещта, видя ножа си върху шкафа срещу леглото. Спомни си за обещанието, което бе дала на Девин, скочи на крака, взе оръжието и отново се върна в леглото си.

Миг по-късно в стаята настъпи пълна тъмнина. Чандра пъхна ножа под възглавницата си и се загледа в очертанията на вратата, като мислено предизвикваше арогантния англичанин да се опита да влезе в стаята й. Това щеше да бъде последният път, когато саксонецът щеше да се натрапи на територията на клана Морган. Тя се закле в това!

Тъмните облаци се бяха разпръснали и сега слънчевите лъчи проникваха през отворения прозорец. Застанал под топлината им, Алек се беше втренчил в ръцете си и постоянно ги обръщаше. Те бяха зелени като тревата и това го вбесяваше. Когато се беше събудил, почти толкова изморен, колкото и когато бе легнал в малкото легло, той се бе надявал, че споменът за предишната вечер не е бил нищо повече от един лош сън. За съжаление, това не беше така. Той изруга и прекара пръсти през косата си, като се чудеше дали и тя беше оцветена в зелено.

На вратата се почука и Алек отиде да я отключи. От другата страна стоеше сър Джон. Рицарят огледа лицето на Алек, след което спусна поглед към ръцете му единствената част от мускулестото му тяло, която не беше покрита от дрехите му.

— Надявах се да не е чак толкова зле, колкото си мислехме снощи. — Сър Джон поклати глава и въздъхна. — Ако нямаше слънце, нямаше да се забелязва толкова. Може би трябва да се помолим да завали отново.

— Искаш ли да ми кажеш още нещо ободрително? — попита недоволно Алек.

Сър Джон се изхили.

— Само това, че пратеникът вече е на път за Лондон и че долу ни очаква банкет. Дойдох да проверя дали искаш да прекратиш постите.

— Банкет ли? — попита графът. Той пристъпи към масата, взе пакета, който му бе изпратил Джеймс, и го затъкна в пояса под кожения си елек. Алек заглади кожата над пергамента, запаса меча си и тръгна към вратата. — Сигурен ли си, че храната не е отровна?

— Досега никой не е проявил признак на отравяне — отвърна сър Джон, докато Алек затваряше вратата зад себе си. — Разбира се, можем да изчакаме и да видим, но ми се струва, че това е предложение за мир. Лейди Лохли вероятно изпитва съжаление за лошото отношение на клана й към нас и най-вече към теб. Ако е така, уверен съм, че храната е добра.

— Ще видим — изръмжа Алек и тръгна надолу по стълбите. Докато слизаше, силната миризма на печено месо изпълни ноздрите му. Празният му стомах се разбунтува, слюнка се събра в устата му, а малките жлези по брадичката му изгаряха. Когато зави зад ъгъла, вниманието му беше приковано от залата, където множеството маси бяха отрупани с апетитна храна. — Ако ми е писано да умра днес — каза Алек, докато вървеше към мястото си и оглеждаше залата за красавицата, която му бе прислужвала предишната вечер, — поне ще умра с пълен стомах.

Сър Джон се разсмя високо.

— И аз — каза той и седна на пейката до Монтбърн. Той отряза парче от една патица на шиш и захапа добре изпеченото месо. — Много е вкусно, Монтбърн. Яж до насита.

Докато двамата поглъщаха печения дивеч, топлия кафяв хляб, отлежалото сирене и изсушените плодове и отпиваха от потири с козе мляко, Алек чуваше приглушения смях на прислужниците, които допълваха най-близките до него чинии. Той стискаше зъби и не обръщаше внимание на присмеха им. След няколкото първоначални възклицания на учудване и удивление, хората му също се бяха умълчали и гледаха само в чиниите си. Когато се нахрани до насита, Алек огледа повторно залата, но червенокосата лисица не се виждаше никъде.

— Защо винаги става така, че виновният изчезва — каза той на сър Джон, когато разпозна повечето от прислужниците от предишната вечер.

— Без съмнение става въпрос за оцеляване.

— Правилно — съгласи се Алек, като се опитваше да потисне гнева си, предизвикан от високото хилене зад гърба му. — За нейно щастие, тя е проявила достатъчно здрав разум и се е изпарила, а заедно с нея и онова хлапе.

Двойката, за която говореше Алек, стоеше на няколко сантиметра зад каменната стена и чакаше Седрик да се успокои. Той току-що беше излязъл от покоите си и не беше виждал англичанина от предишната вечер. При първото надникване зад завесата Седрик се заля в неудържим смях. Стиснала здраво устни, Чандра се втренчи в него.