Чарлин Крос - Дамата на лорда

Замъкът Монтбъри, Северна Англия

юни 1610 година

Главният иконом на графа на Монтбърн вървеше бързо по току-що измитите коридори на замъка. Построената преди няколко века огромна каменна крепост беше поддържана добре и Феликс Марлоу се гордееше много с приноса на семейството си за запазването й през вековете.

Без да забавя крачка, Марлоу се огледа наоколо и беше обзет от тъга. След по-малко от една година старата твърдина щеше да бъде затворена и изоставена, а обитателите й щяха да се преместят в по-съвременна, подобна на дворец сграда. Новата каменна сграда се строеше на върха на възвишението срещу замъка и имаше повече от сто стаи, но Марлоу не беше впечатлен кой знае колко. В неговите очи тя беше едно грозно чудовище, което само загрозяваше прекрасния пейзаж. В интерес на истината, ако Джеймс Шотландски не беше наследил английския трон след смъртта на кралица Елизабет, като по този начин бе успокоил страховете от война с шотландците, строителството на грозотията никога нямаше да бъде започнато.

Но главният иконом не можеше да изрази мислите си на глас. В продължение на поколения семейство Марлоу бе служило с тихо достойнство и бе наблюдавало възхода на семейство Хоук от Монтбърн. Първоначално баронство, сега Монтбърн беше графство. Напоследък се чуваха слухове, че Джеймс възнамерявал да даде на сегашния, шести граф на Монтбърн титлата херцог. Само преди няколко минути един пратеник, придружен от петдесет души, бе пристигнал с писмо от краля и Марлоу се чудеше дали тежкият пакет, който пратеникът носеше, не потвърждаваше истинността на слуховете.

Той ускори крачка и зави зад един ъгъл. Още една дузина стъпала и се озова пред вратата, която водеше към покоите на господаря му. Вече бе вдигнал ръка, за да почука на вратата, когато чу отвътре приглушен женски смях, последван от дълбок мъжки глас. И двата гласа бяха удавени от скърцането на въжетата, поддържащи пухения матрак при търкането им в страничните дървени релси на огромното легло с балдахин.

Звукът накара Марлоу да се изчерви от адамовата си ябълка до върховете на ушите. Въпреки че графът беше дал изричната заповед никой да не го безпокои, икономът бе решил, че кралското писмо е по-важно. Той преглътна, изправи рамене, оправи жилетката си и почука на вратата.

— Лорд Монтбърн… сър!

Алекзандър Хоук изруга. Инкрустираният със смарагди златен медальон на врата му се замята на златната си верига, докато графът се отместваше от пищното тяло под себе си.

— Марлоу, надявам се, че замъкът гори, защото в противен случай ще ти взема главата за това прекъсване.

— Няма пожар, милорд — отвърна икономът през вратата. — Но това е също толкова важно. Пратеникът на краля току-що донесе писмо за вас и чака отговор.

Младият граф погледна съблазнителната брюнетка, която лежеше до него и го гледаше с изкусителна усмивка, сви рамене и посегна към чаршафа в краката си. С едно движение на китката си той метна чаршафа нагоре, за да прикрие голотата на двамата в леглото.

След като се погрижи любовницата му да бъде прикрита от плата, Алек пъхна една дебела възглавница зад себе си.

— Влез — нареди той и се облегна на възглавницата. Небесносините му очи наблюдаваха как вратата се открехва леко и лицето на Марлоу надниква плахо в стаята. — Казах да влезеш.

Марлоу отвори широко вратата. Шумът от скърцането на ботушите му по плочите бързо изчезна в мекотата на дебелите ръчно изработени килими, които покриваха пода на спалнята. Такива удобства бяха рядкост в повечето замъци, но не и в Монтбърн, тъй като господарят му мразеше усещането от допира на студения камък до босите си крака.

Марлоу се приближи до графа и му подаде пакета.

— Да изчакам ли за отговора ви? — попита той.

Алек долови нещо необичайно в гласа на слугата си и го погледна. Пръстите на Марлоу мачкаха дантелената яка, която обгръщаше тънкия му врат. Лицето му беше червено като домат и всеки друг на мястото на Алек би си помислил, че човекът се задушава. Марлоу не беше способен да гледа към господаря си и бе вперил поглед в тавана и го разглеждаше с голям интерес. Очевидно слугата се чувстваше твърде неловко и това накара графа да се усмихне.

Марлоу беше изключително морален човек и очевидно се притесняваше, когато ставаше свидетел на похотливите навици на господаря си. Икономът никога не изразяваше мислите си на глас, но Алек знаеше, че слугата му искаше господарят му да се ожени отново, и то скоро. Само че Алек нямаше такова намерение.