Чарлин Крос - Дамата на лорда

— Не знам — отвърна тя и сви рамене. — Сетих се, докато наблюдавах ястреба. Говори се, че ако крилатият ловец се появи над замъка, това е лоша поличба.

— Ако това беше вярно, почти всеки ден трябваше да ни сполетяват нещастия. Това е само мит, Чандра. Легендата е напълно безсмислена. — Порив на студения вятър накара игличките на боровите дървета да зашумолят; Чандра потръпна. — Студено ли ти е? — попита той.

Чандра реши, че реакцията й беше предизвикана не от внезапното застудяване на въздуха, а от лошото предчувствие, което я беше обзело. Тя обаче знаеше, че ако каже това на Девин, той ще й се изсмее, а след това ще й каже, че лошото й предчувствие се дължи на разговора им за легендата и че тя е твърде суеверна. След това пък тя трябваше да се съгласи с него, тъй като наистина беше твърде суеверна. Колкото и да се беше опитвала, никога не бе успяла да преодолее мистериозното чувство.

Реши да не споделя мислите си с Девин и сложи карираното си шотландско наметало върху главата. Платът се спусна по раменете й и тя отново огледа небето. Черни облаци се събираха наблизо. Тя реши, че се държи глупаво и детински и бързо отдаде тревогата си на приближаващата буря.

— Пак ще вали като из ведро. По-добре да си събираме нещата и да тръгваме, преди да сме се измокрили до кости.

Девин забеляза, че тя все още е обзета от тревоги, причинени от старата легенда на клана Морган, но се изправи.

— Да, трябва да се връщаме. — Той протегна ръка към Чандра. — Не може предводителката на клана Морган да се появи пред всички мокра като кокошка — подкачи я той, за да подобри настроението й. — Водачът трябва да бъде силен и неумолим. А ако не е такъв, поне трябва да изглежда така. Пък и ако те вали студен дъжд, може да настинеш. Този суров климат не е здравословен за нежна дама като теб.

— Ти ми се подиграваш, Девин. — Тя игриво го плесна по протегнатата ръка. — Ако не ме забавляваше толкова много, аз като твоя предводителка щях да те изгоня завинаги от клана. Но тъй като ти притежаваш способността да ме накараш да се смея, ще те оставя до себе си. — Усмивката й изчезна и беше заменена от меланхолично изражение. — Напоследък не ми се случва често да бъда весела.

Девин не можеше да не забележи меланхоличното изражение на Чандра. Очите й се изпълваха със сълзи, които тя се опитваше да скрие. Момчето знаеше, че братовчедка му си е спомнила за баща си, когото толкова много бе обичала. От преждевременната смърт на Колан Морган естествената жизнерадост на Чандра бе изчезнала. Скръбта й и допълнителните задължения като водачка на клана Морган я бяха докарали до депресия. Тя искаше да бъде добра предводителка, надяваше се да оправдае доверието на покойния си баща, но Девин знаеше, че не беше уверена в себе си. На всичко отгоре и постоянната намеса на чичо й не й позволяваше да затвърди позициите си и на Девин му се искаше чичо й да си държеше устата затворена.

Според него Седрик — той нямаше пряка роднинска връзка с Девин — беше жаден за власт мъж, на когото не можеше да се вярва. Но той не смееше да изрази мислите си, защото Чандра уважаваше чичо си и дори търсеше съветите му. Девин не знаеше защо. Но ако кажеше нещо лошо за Седрик, Чандра щеше да се ядоса, а Девин нямаше желание да изпитва последствията от избухливия й характер и острия й език. Щеше да бъде накълцан на кайма!

Той се вгледа по-внимателно в братовчедка си. Обичаше Чандра повече, отколкото тя можеше да си представи, и сега осъзна, че трябва да направи нещо, за да повдигне настроението й, да не я остави да изпадне в поредната депресия.

— Ха! — извика той и в очите му се появи палаво пламъче. — Значи за теб съм шут, така ли? — Той взе три здрави пръчки от земята. — Искаш ли тогава да жонглирам за теб? — Трите половинметрови пръчки излетяха във въздуха. Докато ги гледаше как падат към земята, Девин се наведе и сложи ръце върху главата си малко преди те да се ударят в гърба му. — А сега какво? — попита той, когато видя, че в очите на Чандра отново се появяват весели пламъчета. — Знам. Ще се превъртя за милейди. — Той не искаше да поставя нито нея, нито себе си в неудобно положение, затова взе задния край на дългото до коленете му наметало, прокара го между краката си и го затъкна в колана си. — Готова ли си? — попита той, докато потриваше ръце.

Чандра едва се сдържаше да не се разсмее, докато гледаше как Девин подскача тромаво из малката полянка. Тя забеляза накъде се беше отправил той и премина.