Чарлин Крос - Дамата на лорда

— Ще го запомня.

След малко сър Джон си тръгна, а Алек си легна в още по-мрачно настроение отпреди.

Бе решил, че е пропъдил странните чувства, които бе изпитал по-рано през деня, докато наблюдаваше как Чандра се грижи за братовчед си. Тяхната сила го бе изненадала и объркала. Той се опитваше да отрече истинското им значение — че изпитваше нещо към нея и то не беше просто похот. Колко удобно щеше да бъде да отдаде целия епизод на това, че бе ял нещо, което му се беше отразило зле и с това да обясни необичайното напрежение. Но не можеше да направи това.

„По дяволите! Това момиче не означава нищо за мен“.

Натрапчивите думи се мотаеха в съзнанието му, докато той се мяташе в новото си легло в напразни опити да намери спокойствие. Когато най-накрая си намери място, остана да лежи неподвижно, загледан в тавана. С огромно усилие на волята Алек най-после успя да се овладее и да се убеди, че интересът му към Чандра беше временен.

Малко след това мислите му се върнаха към предупреждението на сър Джон. Алек бе видял как Чандра и братовчед й бяха вървели с наклонени един към друг глави и смяташе, че те са заговорничели нещо срещу него. След начина, по който се бе държал с нея, не можеше да я обвини, че търси средство да го накара да се откаже, като същевременно още веднъж го накара да изглежда като глупак. Според нея той не заслужаваше друго отношение.

Алек си спомни последните секунди от спора им в стаята й и потръпна. Бе го нарекла арогантен чужденец и той се бе държал точно като такъв. За да задоволи мъжкото си любопитство, той се беше възползвал от нея, оправдавайки действията си, като си бе казал, че тя заслужава точно такова наказание. Истината беше, че ефектът беше обратен. За миг той си спомни реакцията си на целувката, но още по-бързо я пропъди от мислите си.

Алек насочи мислите си към настоящето и реши, че бе сбъркал в отношението си към Чандра. Тя не беше някакво селско момиче, което можеше да подкача и да се опита да вкара в леглото си; тя беше негова повереница. Носеше отговорност за нея. Алек си признаваше, че красотата й все още го изкушаваше, но знаеше, че трябва да удържи мъжкия си нагон. В противен случай щеше да си навлече гнева на Джеймс.

Мисълта, че главата му може да бъде отделена от тялото му не се харесваше на Алек. Нито пък му се искаше да бъде наръган с нож в стомаха — вероятност, която не трябваше да се изключва. Той отново си спомни предупреждението на сър Джон. Въпреки промяната в обстоятелствата и проявата на уважение към него, между лейди Лохли и него нищо не се беше променило. Тя все още го презираше. Той наистина щеше да я забавлява, но щеше да го прави много предпазливо.

Чандра затвори внимателно вратата на стаята на Девин с облекчение, че братовчед й спеше спокойно. Докато вървеше към стаята си, тя си спомни за последните няколко часа и се разтрепери. Когато бе влязла в стаята на братовчед си, краката й сякаш бяха залепнали за пода, а мозъкът й не й бе подсказал как да му помогне. Ако настойникът й не беше реагирал толкова бързо, Девин със сигурност щеше да умре. Състоянието му беше много по-лошо, отколкото тя бе предполагала. А дали просто не отказваше да приеме простата истина? Не можеше да загуби Девин. Той не трябваше да умре!

Вратата на стаята й се отвори и тя почти падна вътре. Сълзи започнаха да се стичат по бузите й, докато вървеше към леглото си. Напоследък се бяха случили твърде много неща и тя се тревожеше много. Внезапната смърт на баща й, след която не й бе останало много време да го оплаква; задълженията й като водачка на клана и всички последствия, които произтичаха от тях; заболяването на Девин и възможността, че и той можеше да умре — всичко това бе много по-тежко бреме, отколкото тя можеше да понесе.

На всичко отгоре в замъка се намираше и англичанинът!

Припевът на древната легенда се появи внезапно в съзнанието й. Не! Легендата беше просто измислица. А може би не беше?

Обхваната от напрежението, породено от чувствата й, Чандра искаше само да си го изкара на някого. „Проклет да е!“ — извика тя на стената, проклинайки Алек, проклинайки, че той бе нахлул в дома й. Но въпреки това дълбоко в себе си му беше благодарна за това, че бе спасил живота на Девин. Независимо от това обаче Чандра не искаше да му бъде задължена, тъй като той беше източникът на последната й тревога. „Дано да гори в ада!“

Като се имаше предвид настроението на Седрик, това можеше да се окаже следващият дом на англичанина.