Чарлин Крос - Дамата на лорда

Ангус забеляза, че Алек се намръщи, и каза:

— Водачката ни ми нареди да донеса тези неща — той подаде стъклениците на Алек. — Тази тук — той посочи към едната — трябва да се използва първи. Натъркай се целия със съдържанието й, включително и косата. Ще те изгори, но няма да ти останат белези. След като се изкъпеш, намажи се с това. — Той посочи към другата стъкленица. — То ще спре сърбенето. Не забравяй да се намажеш с него, иначе ще се изприщиш целия.

— Каква дяволия е намислила водачката ви сега? — попита Алек, у когото се надигнаха подозрения.

— Няма никаква дяволия — отвърна сопнато мъжът. — Това ще ти върне естествения цвят. Но ако на теб ти харесва да приличаш на купчина мъх, ще й кажа, че си отказал щедрото й предложение. Ако зависеше от мен, щях да те оставя такъв, какъвто си сега.

Двамата се сборичкаха за кратко за стъклениците и Алек спечели.

— Помогни ми да си изтрия гърба — нареди той на мъжа, но без резултат. — Моля…

— По-добре си махни дрънкулката. — Алек повдигна вежди. — Това украшение на врата ти — поясни Ангус и кимна към медальона. Алек се поколеба, но все пак се подчини. Той свали веригата от врата си и я сложи встрани. Усети върху кожата си студена топка от мазна паста, който дребният мъж бързо размаза по гърба му. — С останалото можеш да се справиш сам — каза Ангус и се отдалечи.

Докато Алек натъркваше голямо количество от съставката по лицето, косата, врата и ръцете си, а след това и надолу по гърдите си, тялото му започна първо да го сърби, а след това и да гори. Когато и гърбът и краката му също бяха намазани, Алек се изправи и се поколеба за миг. Втренчен в срамните си части, той затвори очи, стисна зъби и бързо намаза и тях. Когато последната кофа вода беше налята във ваната, кожата му гореше. Той почти се хвърли във водата.

След като натърка тялото си със сапун, той се изправи и се изми с няколко кофи вода. Когато се изсуши, натърка цялото си тяло със съдържанието на втората стъкленица. Балсамът незабавно го охлади.

— Виждаш ли — каза Ангус, който отново му помагаше да си изтрие гърба, — няма никаква дяволия. Мек си като бебе и розов почти колкото бебешко дупе.

Алек беше готов да спори с мъжа за това, че нямало никаква дяволия, но като поразмисли, реши, че страданията, които беше изтърпял си струваха резултата.

— Много любезно беше, че се съжалихте над мен — каза усмихнат той на Чандра. — Така повече няма да се сливам с дърветата.

Звънкият смях на Чандра изпълни въздуха и Алек почувства някакво странно усещане.

— Ако се бяхте държали като джентълмен — каза тя, като се молеше и той да я съжали по същия начин, — нямаше да изстрадате нито едно от нещастията, които ви сполетяха.

Втренчен в очите на повереницата си, които го гледаха усмихнато, Алек усети как нещо се надига у него. Помисли си колко красива и невинна е тя, прииска му се да прокара пръсти през гъстата й коса, която се спускаше свободно до кръста й. Ръката му сама се повдигна. „Овладей се, глупако!“

Движението на ръката му беше прекратено незабавно. За да прикрие грешката си, Алек сложи ръка пред гърдите си и се поклони.

— Обещавам да се държа както подобава.

Обещанието беше дадено пред нея, но беше предназначено за него. Тогава с ъгълчето на окото той забеляза, че чичото излиза от конюшнята.

— Конете ни пристигат.

Когато Чандра се качи на кобилата си, Седрик отиде до мястото, на което се намираше жребецът на Алек.

— Погрижи се нищо лошо да не й се случи, саксонецо — каза той, втренчил гневно поглед в графа, — ако не искаш ти да понесеш последствията.

На Алек не му убягна омразата в очите на мъжа.

— Уверявам те, че тя ще бъде в безопасност. — Сложил ръка върху извивката на седлото си, той се наведе към Седрик. — Само се постарай — каза той толкова тихо, че да бъде чут само от събеседника си — да не си намислил нещо срещу нас, докато яздим, или ти, планинецо, ще страдаш много повече от мен.

Алек се изправи и кимна на сър Джон, напомняйки му безмълвно да държи под око избухливия шотландец; след това двамата с Чандра напуснаха замъка.

Високо на хълма, който се извисяваше над едно езеро, Чандра спря кобилата си. Двамата с настойника й бяха обикаляли земите на клана в продължение на повече от час. През по-голямата част от времето бяха яздили мълчаливо, като говореха само когато спираха и Чандра на някое по-интересно място обясняваше историческото му значение. От време на време тя насочваше вниманието на Монтбърн към вдъхващата страхопочитание красота на дивата земя, която той бе казал, че мрази, като се надяваше да промени мнението си. Докато изучаваше красивите черти на лицето му, се зачуди дали вече не го беше променил.