Агата Кристи - Смърт в облаците

Лейди Хорбъри за миг престана да диша.

— Зная! Беше ужасно! Чувствах се толкова зле заради всичко това!

— Особено след като предната вечер сте били при нея в Париж и между вас се е разиграло нещо като сцена?

— Старата вещица! Не помръдна и на сантиметър! Струва ми се, че дори й доставяше удоволствие! Беше същински звяр! Когато си тръгнах, се чувствах като парцал.

— Но при предварителното следствие казахте, че не познавате тази жена?

— Естествено. Какво друго можех да кажа?

Поаро я погледна замислено.

— Мадам, вие наистина не можехте да кажете нищо друго.

— Беше истински кошмар… само лъжи, лъжи, лъжи! Този ужасен инспектор идваше тук непрекъснато и ме тормозеше с въпросите си… Но аз се чувствах в безопасност. Личеше си, че само се мъчи да налучка… Че не знае нищо конкретно.

— Ако човек се мъчи да налучка, трябва да го прави с увереност.

— Освен това — продължи Сесили собствената си мисъл — имах чувството, че след като не са научили всичко още в самото начало, никога няма да научат. Чувствах се в безопасност… Докато не получих онова ужасно писмо вчера.

— И през цялото това време не сте се страхували?

— Разбира се, че се страхувах!

— Но от какво? Да не ви разкрият, да не ви обвинят убийство?

Кръвта се оттегли от лицето й.

— Убийство… Но аз не… Вие не вярвате на това, нали? Не я убих аз! Не съм аз!

— Но сте искали да умре.

— Да, но не я убих аз… Трябва да ми повярвате! Не съм я убила аз! Дори не съм помръднала от мястото си! Аз…

Тя млъкна. Красивите й сини очи го гледаха умолително.

Поаро кимна успокоително.

— Мадам, вярвам ви поради две причини. Първо, защото сте жена и второ, заради една оса.

Лейди Хорбъри се втренчи в него.

— Оса?

— Да. Виждам, че това не ви говори нищо. Нека тогава се занимаем с конкретната си работа. Ще се справя с този Робинсън. Давам ви дума, че повече нито ще го видите, нито ще го чуете. Ще се справя с него както подобава. В замяна обаче ще искам да ми отговорите на два въпроса. Беше ли мистър Бараклъф в Париж в деня преди убийството?

— Да. Вечеряхме заедно, но той реши, че ще е по-добре да отида при онази жена сама.

— А, значи така. И още един въпрос, мадам. Артистичното ви име, преди да се омъжите е било Сесили Бланд, нали? Това ли е истинското ви име?

— Не, истинското ми име е Марта Уеб. Другото е…

— По-добро като артистичен псевдоним. Къде сте родена?

— В Донкастър… Защо?

— От любопитство. Простете ми. А сега, лейди Хорбъри, ако позволите, ще ви дам един съвет. Защо не опитате да се разведете дискретно с мъжа си?

— И да го оставя да се ожени за онази жена?

— И да го оставите да се ожени за онази жена. Вие имате щедро сърце, мадам. Освен това така ще сте в безопасност… Пълна безопасност… А съпругът ви ще ви плаща издръжка.

— Не особено голяма.

— Веднъж след като се освободите, може да се омъжите за милионер.

— В днешно време няма много такива.

— Не вярвайте в подобни приказки, мадам. Наистина, тези, които по-рано са имали три милиона, сега имат само два… Но това е напълно достатъчно.

Сесили се засмя.

— Говорите много убедително, мосю Поаро. А сигурен ли сте, че онзи ужасен човек никога повече няма да ме безпокои?

— Давам ви думата си — отговори тържествено джентълменът.

Инспектор Джеп закрачи бързо по „Харли стрийт“ и спря пред една врата. Попита за доктор Брайънт.

— Имате ли уговорен час, сър?

— Не. Моля ви да му предадете това.

Той написа на официалната си визитна картичка: „Ще ви бъда много задължен, ако ми отделите няколко минути. Няма да ви загубя много време.“ След това я мушна в един плик и я подаде на прислужника.

Въведоха го в чакалнята. Там имаше две жени и един мъж. Джеп седна и зачете стар брой на „Пънч“.

Прислужникът излезе, прекоси чакалнята и му каза дискретно:

— Ако нямате нищо против да почакате малко сър, докторът ще ви приеме. Тази сутрин е много зает.

Джеп кимна. Нямаше нищо против да почака, дори се радваше на това. Двете жени започнаха да разговарят. Очевидно имаха много добро мнение за способностите на доктор Брайънт. След това дойдоха и други пациенти. Явно лекарят печелеше добре от професията си.

„Това си е направо печатница за пари — помисли си Джеп. — Няма вид на човек, който ще тръгне да иска назаем… Но, разбира се, може да се е случило отдавна. Както и да е, има добра практика, а и най-малкият скандал би я изпратил по дяволите. Това е най-лошото, когато си лекар.“