Агата Кристи - Смърт в облаците

— Много вярно.

— Между другото, за какво искахте да говорите с мен?

— Малко деликатно е. Дочух… заради професията ми, разбирате… че макар и да отричате, сте имали делови взаимоотношения с мадам Жизел.

— Кой ви каза това? Пълна лъжа! Никога не съм виждал тази жена!

— Боже мой, това е много странно!

— Странно? Не, това е проклета клевета!

Поаро го изгледа замислено.

— А — каза той, — значи ще трябва да проуча въпроса по-внимателно.

— Какво искате да кажете? Накъде биете?

Поаро поклати глава.

— Не се ядосвайте… Сигурно има някаква грешка.

— Естествено, че има грешка! Аз да се занимавам с тези надути светски лихварки! Светски дами, които спасяват от дългове за хазарт… Ето това са те!

Поаро стана.

— Трябва да ви се извиня за това, че съм получил грешна информация. — Той спря пред вратата. — Между другото… Просто от любопитство… Кое ви накара да наречете доктор Брайънт Хъбърт преди малко?

— Да пукна, ако знам. Я да помисля… Да, сигурно заради флейтата. Спомнете си детската песничка за баба Хъбърт… Когато тя се върна, той свиреше на флейта. Странно как понякога човек обърква имената…

— А, да, флейтата… Тези неща са ми интересни, ще знаете… от психологическа гледна точка.

При тази дума мистър Райдър изсумтя. Тя му напомняше за психоанализата, която според него беше за глупаци.

Той изгледа Поаро с подозрение.

Лейди Хорбъри седеше пред тоалетната си масичка в апартамента на „Гровнър Скуеър“ номер 315. Навсякъде около нея имаше четчици и кутийки, кремове за лице, пудра, гримове — признак за изтънчен лукс. Но сред този лукс лейди Сесили Хорбъри седеше с пресъхнали устни, а ружът на лицето й бе странно размазан.

Прочете писмото за четвърти път:

До графиня Хорбъри

относно покойната мадам Жизел

Уважаема Госпожо,

В ръцете ми са някои документи, доскоро притежание на покойната дама. Ако вие или мистър Реймънд Бараклъф се интересувате от тях, с удоволствие бих дошъл при вас, за да обсъдим нещата.

Може би ще предпочетете да се обърна към съпруга ви но този въпрос?

Глупаво е да четеш едно и също нещо по няколко пъти…

Сякаш това щеше да промени значението на думите!

Тя взе плика, всъщност бяха два — на единия пишеше „Лично“, на другия — „Лично и строго поверително“.

„Лично и строго поверително“…

Звярът… звярът…

И тази лъжкиня, старата французойка, която се бе заклела, че са взети всички мерки, „за да бъдат клиентите й защитени в случай на неочакваната й гибел“.

Дяволите да я вземат! Животът е ад, истински ад!

„Нервите ми, Боже мой! — мислеше Сесили. — Не е честно! Не е честно!“

Треперещата й ръка се протегна към бутилката със златна капачка…

„Това ще ми помогне да се овладея…“

Тя смръкна с нос белия прах.

Ето така. Сега отново беше в състояние да мисли. Какво да направи? Ще се види с този човек, разбира се. Макар че откъде би могла да намери нари… Може би с малко късмет в онова заведение на „Карлос стрийт“…

Но за това имаше достатъчно време да мисли по-късно. Най-напред трябваше да се види с този човек… да види какво иска той и какво знае…

Тя отиде до писалището и написа с едрия си, неравен почерк:

Графиня Хорбъри изпраща поздрави на мистър Джон Робинсън и би го приела, ако той дойде в единадесет часа утре сутринта.

— Ще мина ли така? — попита Норман.

Той се изчерви леко под втренчения, уплашен поглед на Поаро.

— Господи! — възкликна детективът. — В каква комедия се каните да играете?

Норман Гейл се изчерви още повече и промърмори:

— Нали казахте, че трябва да се маскирам?

Поаро въздъхна, улови младия човек за лакътя и го заведе пред огледалото.

— Погледнете се! — каза той. — Само това ви моля! Погледнете се! На какво мислите, че приличате? На Дядо Коледа, преоблечен, за да забавлява децата? Наистина, брадата ви не е бяла, а черна — цветът на злодеите! Но погледнете я само! Личи си от сто километра! Евтина брада и при това закрепена аматьорски! Ами веждите? А нима имате слабост към изкуствената коса? Лепилото си личи от пръв поглед, а ако мислите, че никой няма да забележи лепенката, залепена върху зъба ви, много се лъжете. Приятелю, това определено не е стихията ви, ясно е, че не ви бива да играете роли!

— Навремето съм играл в доста любителски театрални постановки — отговори Норман Гейл вдървено.