Агата Кристи - Смърт в облаците

— Просто не мога да повярвам. Във всеки случай, не мога да допусна, че са ви оставяли да се гримирате според собствените си разбирания. Дори и отдалеч, на сцената, външният ви вид би бил крайно неубедителен. Тук, на „Гровнър скуеър“ посред бял ден…

Поаро сви красноречиво рамене и не довърши изречението.

— Не, драги мой. Вие сте изнудвач, а не комедиант. Искам нейно превъзходителство да се страхува от вас, а не да умре от смях, когато се явите пред нея. Както виждам, думите ми ви засегнаха. Съжалявам, но в настоящия момент не можем да си позволим никакви слабости. Вземете това и това… — Поаро му подаде няколко буркана. — Отидете в банята и да престанем с клоунадата.

Съкрушен, Норман Гейл се подчини. След четвърт час той се появи отново с бронзово на цвят лице и Поаро кимна одобрително.

— Добре. Лицето е готово. Сега започва сериозната работа. Ще ви позволя да сложите малък мустак, само че, ще трябва да го закрепя аз. Така… А сега ще срешем косата ви по друг начин, ето така… Това е съвсем достатъчно. Да видим дали сте научили репликите си.

Поаро се заслуша внимателно и накрая кимна.

— Е, това е добре. Тръгвайте, желая ви успех.

— Искрено се надявам Да успея. Предполагам, че ще заваря разгневен съпруг и няколко полицаи.

Поаро го успокои.

— Не се безпокойте. Всичко ще мине чудесно.

— Така си мислите вие — възнегодува тихо Норман.

Със сломен дух той се отправи, за да изпълни омразната си мисия.

Когато стигна до апартамента на „Гровнър скуеър“, го въведоха в малка стаичка на първия етаж. След малко там дойде и лейди Хорбъри.

Норман се помъчи да се овладее. С цената на всичко не трябваше да се издаде, че е нов в този род дела.

— Мистър Робинсън? — посрещна го Сесили.

— На вашите услуги — отговори той и се поклони.

„По дяволите! — помисли си той отвратен. — Като продавач в магазин! Ужас!“

След това се овладя. „Старият глупак каза, че не съм можел да играя!“ — помисли си той и се усмихна вътрешно.

На глас каза доста нахално:

— Точно така… Е, какво ще кажете, лейди Хорбъри?

— Не знам за какво говорите.

— Хайде, хайде. Налага ли се наистина да навлизаме в подробности? Всеки знае колко приятна може да бъде една… да го наречем почивка на морския бряг… Само че съпрузите не винаги са съгласни. Смятам, че знаете, лейди Хорбъри, точно в какво се състоят уликите. Старата Жизел беше чудесна жена. Всички материали — от хотела и така нататък, са първокласни. Главният въпрос е този — кой ги желае повече, вие, или лорд Хорбъри? Ето това е въпросът.

Тя стоеше пред него и трепереше.

— Аз мога да продавам — продължи Норман с още по-уверен глас, тъй като вече навлизаше в ролята на мистър Робинсън. — Вие можете ли да купите? Това е въпросът.

— Как се сдобихте с тези материали?

— О, скъпа лейди Хорбъри, това наистина е без значение. Притежавам ги и това е главното.

— Не вярвам. Покажете ми ги.

— О, не — Норман поклати глава и я изгледа лукаво. — Не нося нищо със себе си. Не съм толкова загубен, че да го направя. Ако се споразумеем и сключим сделка, нещата стават съвсем други. Ще ви покажа с какво разполагам, преди да ми дадете парите. Честно и почтено, върху масата.

— Колко… Колко искате?

— Десет хиляди… Лири, не долари.

— Невъзможно! Никога не бих могла да събера такава сума!

— Човек може да направи чудеса, ако опита. Бижутата вече не са толкова скъпи, колкото някога, но перлите си остават перли. Вижте какво, за да доставя удоволствие на една дама, съм готов да сваля до осем хиляди. Това е последното ми предложение. И ще ви дам два дни, за да си помислите.

— Казвам ви, че не мога да събера толкова пари.

Норман въздъхна и поклати глава.

— Е, в такъв случай, струва ми се, че е по-правилно лорд Хорбъри да разбере за какво става дума. Струва ми се, че ако една жена се разведе по нейна вина, няма право на издръжка, прав ли съм? Мистър Бараклъф е обещаващ млад актьор, но не е богат. Е казах каквото имах да казвам. Ще ви оставя да си помислите… И помнете какво ви казах. Не се шегувам.

Той направи пауза и добави:

— Не се шегувам точно така, както и Жизел не се шегуваше.

След това много бързо, преди съкрушената жена да успее да отговори, излезе от стаята.

— Уф! — изпъшка Норман, когато излезе на улицата и изтри челото си. — Слава Богу всичко свърши.

Един час по-късно на лейди Хорбъри връчиха визитна картичка.

— Мистър Еркюл Поаро.

Тя я бутна настрана.

— Кой е пък този? Не мога да го приема!