Агата Кристи - Смърт в облаците

— Милейди, той каза, че е дошъл по настояване на мистър Реймънд Бараклъф.

— О! — Сесили замълча. — Много добре. Поканете го.

Икономът излезе и след малко се появи отново.

— Мистър Еркюл Поаро — обяви той.

Поаро влезе, облечен като истински денди, и се поклони.

Икономът затвори вратата. Сесили направи крачка напред.

— Изпраща ви мистър Бараклъф?

— Моля седнете, мадам. — Гласът му беше любезен, но властен.

Тя се отпусна машинално на стола. Поаро седна до нея. Държеше се бащински и окуражително.

— Мадам, умолявам ви да гледате на мен като на приятел. Зная, че сте изпаднали в сериозна беда.

— Не знам защо… — промърмори тя едва чуто.

— Моля ви, мадам. Не искам от вас да ми разкривате тайните си. Не е необходимо. Вече са ми известни. Това е най-важното за добрия детектив… да е осведомен.

— Детектив? — Очите й се разшириха. — Спомням си! Вие бяхте на самолета! Вие бяхте…

— Точно така, мадам. А сега нека поговорим сериозно. Както ви казах, не настоявам да ми се доверите. Не желая да ми казвате едно или друго… Аз ще ви кажа някои неща. Тази сутрин, преди около час, при вас е дошъл един човек. Името му е Браун, ако не се лъжа?

— Робинсън — каза Сесили едва чуто.

— Все едно… Браун, Смит, Робинсън… Той използва всички тези имена. Дойде тук за да ви шантажира, нали? Той притежава някои доказателства за… вашата недискретност, ако мога така да се изразя. Тези доказателства по-рано са били у мадам Жизел. Сега са у този човек. И ви ги предлага, предполагам, за седем хиляди лири.

— Осем.

— Добре, осем. И за вас, мадам, никак няма да е лесно да намерите тази сума бързо, нали?

— Не, не мога да намеря толкова пари, просто не мога! Вече съм задлъжняла достатъчно… Не знам какво да правя!

— Успокойте се мадам. Аз съм тук, за да ви помогна.

Тя се вгледа в него.

— Откъде знаете всичко това?

— Просто защото името ми е Еркюл Поаро. Както и да е, не се бойте, оставете ме да ви помогна и ще се справя с този Робинсън.

— Да, разбира се — каза Сесили рязко. — И колко ще искате не свой ред?

Поаро се поклони.

— Ще искам единствено снимка с автограф на една много красива жена.

— О, Боже! Не знам какво да правя! — извика тя рязко. — Нервите ми! Ще полудея!

— Не, не. Всичко е наред. Доверете ми се. Но, мадам, трябва да ми кажете истината, цялата истина. Иначе ръцете ми ще са вързани.

— И ще ми помогнете да изляза от това положение?

— Кълна ви се тържествено, че никога повече няма да чуете за мистър Робинсън.

— Добре, ще ви кажа всичко — прошепна тя след малко.

— Така. Значи вие взехте пари назаем от онази жена? Мадам Жизел?

Лейди Хорбъри кимна.

— Кога стана това? Кога започна всичко?

— Преди година и половина. Бях закъсала.

— Хазарт?

— Да. Късметът ми изневери ужасно.

— И тя ви даде колкото поискахте?

— Не наведнъж. В началото ми даде само малка сума.

— Кой ви изпрати при нея?

— Реймънд… Мистър Бараклъф ми каза, че тя давала заеми на светски дами.

— А по-късно ви даде още?

— Да. Толкова, колкото исках. По онова време ми се струваше цяло чудо.

— Аха. Чудото на мадам Жизел — каза Поаро сухо. — И доколкото разбрах, преди това с мистър Бараклъф сте станали… хм… приятели?

— Да.

— Но вие не искахте съпругът ви да научи?

— Стивън е говедо! — извика Сесили ядосано. — До гуша му е дошло от мен! Иска да се ожени за друга! С радост би се развел с мен!

— А вие не желаете да се разведете.

— Не. Аз… аз…

— Харесва ви сегашното ви положение, а освен това можете да се радвате на доста добър приход. Да, разбира се. Жените трябва да се грижат за себе си. Но да продължим. По-късно е възникнал въпросът за връщане на дълга?

— Да. И аз… не можех да върна парите. И тогава старата вещица стана отвратителна. Тя знаеше за мен и Реймънд… Знаеше места, дати, всичко останало… Не мога да си представя как е научила.

— Имала е своите методи — отвърна Поаро сухо.

— Предполагам, че след това е заплашила да изпрати цялата компрометираща информация на лорд Хорбъри?

— Да, освен ако не й върна парите.

— Но вие не можехте да й върнете парите.

— Не можех.

— Значи смъртта й сякаш бе изпратена от провидението?

— Струваше ми се прекалено хубаво, за да е истина — отговори Сесили Хорбъри развълнувано.

— Да, именно. Прекалено хубаво. Но може би малко се обезпокоихте?

— Да се обезпокоя?

— Мадам, от всички пътници на самолета, вие единствена сте имали причина да желаете смъртта й.