Агата Кристи - Смърт в облаците

Сякаш Поаро прочете мислите й и се усмихна:

— Не одобрявате ли методите ми, мадмоазел?

— Струват ми се доста хаотични.

— Ни най-малко. Преследвам целта си съвсем логично, въоръжен със система и метод. Не бива да се правят прибързани заключения. Трябва да се елиминират възможностите.

— Да се елиминират? Това ли правите в момента? — Джейн се замисли. — Разбирам. Елиминирахте мистър Кланси…

— Може би — каза Поаро.

— И елиминирахте нас. Сега смятате да елиминирате лейди Хорбъри… О!

Тя изведнъж се сети нещо и млъкна.

— Какво има, мадмоазел?

— Това за опита за убийство… Нима беше нещо като тест?

— Бързо схващате, мадмоазел. Да, това е част от пътя, който трябва да извървя. Споменавам опита за убийство и наблюдавам кой как реагира… мистър Кланси, вас, мистър Гейл… Но не забелязах никакъв знак… дори трепване на клепач… Мога да ви уверя, че не мога да се заблудя в това нещо. Всеки убиец е готов да посрещне атака, която предвижда и очаква. Никой от вас тримата обаче не можеше да знае, че съм виждал какво пише в един малък черен бележник. Така че, виждате ли, аз съм удовлетворен.

— Какъв ужасен, потаен човек сте вие, мосю Поаро! — каза Джейн. — Никога не мога да съм сигурна защо казвате дадено нещо.

— Съвсем ясно е защо. Защото искам да науча друго нещо.

— И сигурно знаете множество хитри начини да го постигнете?

— Всъщност има само един много прост начин.

— Какъв е той?

— Да оставиш хората да ти кажат каквото те интересува.

Джейн се засмя.

— Ами ако не искат?

— Всички обичат да говорят за себе си.

— Така е — съгласи се тя.

— Благодарение на тази човешка черта много шарлатани натрупват състояния. Те подтикват хората да отиват при тях и да им разказват за себе си. Как са паднали от детската количка, когато са били на две годинки, как майка им яла круша и сокът накапал оранжевата й рокля, как са дърпали брадата на баща си, когато са били на годинка и половина… След това лечителят им казва, че повече няма да страдат от безсъние и им взема две лири. Те си отиват доволни, защото им е било приятно… След това може би дори започват да спят.

— Каква нелепост — възкликна Джейн.

— Не чак такава, каквато мислите. Това се базира на една основна нужда на човека… Нуждата да говори, да разкрие себе си. Вие, мадмоазел, нима не обичате да си спомняте детството си? Майка си и баща си?

— В моя случай това не важи. Отраснах в сиропиталище.

— Да, това е малко по-различно. И никак не е весело.

— Не, ние не бяхме в благотворително заведение като онези, в които децата носят униформени шапки и престилки. Всъщност беше доста весело.

— В Англия?

— Не. В Ирландия. Близо до Дъблин.

— Значи сте ирландка. Затова косата ви е черна и очите ви са сиво-сини, сякаш…

— Сякаш някой ги е поставил на местата им с изцапани пръсти! — завърши шеговито Норман.

— Моля? Какво казахте?

— Това е шега за очите на ирландците. Че някой ги е сложил на местата им с изцапани пръсти.

— Така ли? Не е много деликатно… Но въпреки това ми се струва, че е точно. — Той се поклони на Джейн. — Резултатът е превъзходен, мадмоазел.

Джейн се засмя и стана.

— Ще се главозамая, мосю Поаро. Лека нощ и благодаря за печеното пиле. Ще трябва да ме каните пак, ако Норман влезе в затвора за изнудване.

При това напомняне Норман се намръщи.

Поаро пожела на двамата лека нощ.

Когато се прибра в апартамента си, той извади от едно чекмедже списък с единадесет имена. Срещу четири от тях драсна по една дебела черта, след това кимна замислено.

„Мисля, че вече знам — каза си той. — Но трябва да съм напълно сигурен. Търсенето продължава.“

Хенри Митчъл тъкмо сядаше да вечеря наденички с картофено пюре, когато на вратата се позвъни.

За изненада на стюарда посетителят се оказа мустакатият господин, пътувал със самолета на фаталната дата.

Мосю Поаро беше много любезен и добронамерен. Той настоя мистър Митчъл да продължи с вечерята си и направи комплимент на мисис Митчъл, която го гледаше зяпнала от учудване.

Поаро седна на предложения му стол, отбеляза колко топло е времето за сезона и внимателно обясни целта на посещението си.

— Боя се, че Скотланд Ярд не напредва както трябва.

Митчъл поклати глава.

— Изумителна история, сър… Изумителна! Просто не виждам какво биха могли да направят… След като никой от пътниците не е забелязал каквото и да било… Сега ще има много повече трудности.