Агата Кристи - Смърт в облаците

Елиз Грандие се намръщи ядосано.

— Да не искате да кажете, че подозирате мен? Че аз съм убила мадам Жизел? Това вече е прекалено! Просто не мога да повярвам!

Едрите й гърди започнаха да се издигат и спускат трескаво.

— Не, мадмоазел Елиз — отговори Поаро. — Не ви подозирам в убийството на мадам Жизел. Убиецът е сред останалите пътници в самолета. Не вашата ръка е извършила убийството. Но не е изключено да сте съучастница. Може да сте предали на някого подробностите около пътуването на мадам Жизел.

— Не съм! Кълна се, че не съм!

Поаро замълча и продължи да я гледа съсредоточено. След това кимна.

— Вярвам ви. Но въпреки това има нещо, което криете. Да, наистина има. Слушайте, ще ви кажа нещо. Във всеки криминален случай човек попада на една и съща реакция, когато разпитва свидетели. Всички скриват едно или друго. Понякога, всъщност доста често, това е нещо безобидно, нещо несвързано с престъплението… Но фактът си остава. С вас също е така. О, не отричайте! Аз съм Еркюл Поаро и знам. Когато приятелят ми мосю Фурние ви попита дали не сте пропуснали да споменете нещо, изглежда се притеснихте. Отговорихте машинално, отбягвайки истината. Когато след това попитах дали имате да ми кажете нещо, което сте скрили от полицията, съвсем очевидно се замислихте дали да го направите… Има нещо. Искам да знам какво е то!

— Не е нищо съществено.

— Може би. Но независимо от това трябва да ми кажете какво е. Не забравяйте — добави той, когато забеляза колебанието й, — аз не съм от полицията.

— Да, така е — отговори колебливо Елиз Грандие и добави: — Мосю, трудно ми е. Не знам как мадам би искала да постъпя.

— Хората казват, че две глави мислят по-добре от една. Защо не се посъветвате с мен? Нека се опитаме да преценим това заедно.

Французойката все още го гледаше недоверчиво. Той й се усмихна.

— Елиз, вие пазите много добре тайните на господарката си. Както виждам, нещата опират до лоялността ви към мъртвата мадам Жизел.

— Така е мосю. Мадам ми се доверяваше. Още откакто постъпих на работа при нея, винаги съм изпълнявала заръките й лоялно.

— И сте й благодарна за нещо, което е направила за вас, нали?

— Мосю е много проницателен. Да, така е. Нямам нищо против да го призная. Бях измамена, всичките ми спестявания бяха откраднати… а имах дете… Мадам прояви добрина към мен. Тя уреди едни фермери да отгледат детето ми… почтени хора в богата ферма. Някъде по онова време тя спомена пред мен, че също е майка.

— А каза ли на колко години е детето й, къде е? Някакви други подробности?

— Не, мосю. Тя говореше за онази част от живота си като за нещо безвъзвратно отминало. Каза, че така било най-добре. Дъщеря й щяла да получи образование, да придобие професия. Щяла да наследи и парите й, когато му дойде времето.

— И не спомена нищо повече за детето или за бащата?

— Не, мосю… Но предполагам…

— Слушам ви, мадмоазел Елиз.

— Това е само предположение, разбирате…

— Много добре.

— Предполагам, че бащата на детето е бил англичанин.

— А какво точно ви кара да предполагате това?

— Нищо определено. Просто, когато мадам говореше за англичаните, в гласа й имаше горчивина. Освен това ми се струва, че изпитваше особено задоволство, когато държеше в ръцете си някой англичанин. Разбира се, това е само впечатление…

— Да, но то може да се окаже много ценно. Откриват се още възможности… А вашето дете, мадмоазел Елиз… то момче ли беше или момиче?

— Момиче, мосю. Но умря… Вече стават пет години…

— Моите съболезнования.

Последва пауза.

— А сега, мадмоазел Елиз — каза Поаро след малко, — кажете ми какво е онова нещо, което се въздържахте да споменете?

Елиз стана и излезе от стаята. Върна се след няколко минути с един малък овехтял черен бележник в ръка.

— Този бележник беше на мадам. Ходеше с него навсякъде. Когато тръгна за Англия обаче, не можа да го намери. Беше паднал зад таблата на леглото. След като тръгна, аз го намерих и го сложих в стаята си, за да го пазя докато мадам се върне. Веднага щом научих за смъртта й аз изгорих книжата, но запазих бележника. Не ми беше казала за него.

— А кога научихте за смъртта й?

Елиз се поколеба за миг.

— Научихте от полицията, нали? — попита Поаро. — Те дойдоха тук и претърсиха стаите на мадам Жизел. Намериха сейфа празен, а вие им казахте, че вече сте изгорили документите, макар че всъщност направихте това по-късно, нали?

— Така е, мосю — призна Елиз. — Докато търсеха в сейфа, аз извадих документите от куфара… Казах им, че са изгорени, така е. В края на краищата, това почти беше истина. Изгорих ги при първата възможност. Трябваше да изпълня нареждането на мадам. Разбирате ли сега защо ми беше трудно да преценя, мосю? Нали няма да кажете на полицията? За мен това може да се окаже много сериозно.