Агата Кристи - Смърт в облаците

— Мадмоазел Елиз, сигурен съм, че намеренията ви са били благородни. Въпреки това е жалко… много жалко… Но няма смисъл да съжаляваме за станалото и не виждам нужда да уведомявам чудесния мосю Фурние за точния час на изгарянето. А сега да видим дали в този малък бележник има нещо, което може да ни бъде от полза.

— Не мисля, че ще има, мосю — каза Елиз и поклати глава. — Това са лични бележки на мадам… Но повечето са само цифри. Без останалите документи те не означават нищо.

Тя подаде неохотно бележника на Поаро. Той го взе и го разгърна. Всичко беше написано с молив с наклонен почерк. Бележките изглеждаха еднакви навсякъде — букви и цифри, следвани от няколко думи:

СХ 256. Жената на полковника. На служба в Сирия. Полкови средства.

GF Френски заместник. Връзка със Стависки.

Всичките двадесет бележки си приличаха. В края на бележника с молив бяха записани места и часове:

Ле Пине, понеделник. Казиното, 10:30 ч. Хотел „Савой“ 5:00 ч. АВС „Флийт стрийт“, 11:00 ч.

Тук също нямаше нищо по-конкретно и вероятно бе записано само за да напомня на мадам Жизел за истинските срещи.

Елиз наблюдаваше Поаро угрижено.

— Мосю, струва ми се, че това не означава нищо за незапознат човек. Само мадам знаеше какво пише вътре.

Поаро затвори бележника и го прибра в джоба си.

— Мадам, това може да се окаже много ценно. Постъпихте умно, като ми го дадохте. И съвестта ви може да бъде напълно спокойна. Мадам Жизел не ви ли каза, че трябва да изгорите и този бележник?

— Не ми каза — отвърна Елиз и лицето й просветна малко.

— След като не ви е казала, ваш дълг е да го предадете на полицията. Ще поговоря с мосю Фурние и той няма да ви безпокои задето не сте го направили по-рано.

— Мосю е много мил.

Поаро стана.

— А сега ще вървя при колегата си. Само един последен въпрос. Когато запазихте място за самолета на Мадам Жизел, къде се обадихте? На летище „Ле Бурже“ или в авиокомпанията?

— Обадих се в авиокомпанията, мосю.

— Тя се намира, ако не се лъжа, на булевард „Дьо Капюсин“?

— Точно така, мосю. Булевард „Дьо Капюсин“, номер 254.

Поаро записа адреса в бележника си, кимна приятелски и излезе от стаята.

Фурние разговаряше със стария Жорж. Полицаят изглеждаше ядосан и разпален.

— Типично за полицията — мърмореше портиерът. — Знаят само да задават един и същи въпрос по сто пъти. И какво се надяват да научат? Че рано или късно на човек му писва да говори истината и започва да лъже, това ли? Естествено ще лъже така, както искат те, както им изнася!

— Не ща да слушам лъжи, а истината.

— Много добре. Аз досега говорих истината. Да, една жена дойде при мадам Жизел вечерта преди тя да замине за Англия. Показвате ми тези снимки и ме карате да кажа дали я разпознавам… Казах вече, зрението ми никак не е добро… Вече сте стъмваше… Не погледнах както трябва! Не мога да разпозная тази дама. И лице в лице да я видя, сигурно пак няма да я позная. Ето това е! Казвам го вече пети или шести път!

— И дори не можете да си спомните дали е била ниска или висока, руса или чернокоса, млада или стара? Трудно ми е да повярвам това!

Фурние говореше ядосано и с ирония.

— Ами тогава не вярвайте! Какво ме интересува? Хубава работа! Да се забъркаш с полицията! Срамувам се! Ако мадам Жизел не беше убита в самолет високо във въздуха, сигурно щяхте да кажете, че аз, Жорж, съм я отровил! Ето това е полицията!

Поаро предотврати поредния гневен отговор, като сложи ръка на лакътя на Фурние.

— Елате, приятелю — каза той. — Стомахът ни зове. Препоръчвам нещо обикновено, но хранително. Да кажем омлет с гъби, след това сирене по нормандски с червено вино. Какво да бъде виното?

Фурние погледна часовника си.

— Наистина. Часът е един. От приказки с това животно тук… — Той изгледа ядосано Жорж.

Поаро се усмихна окуражително на стареца.

— Значи можем да кажем, че безименната дама не е била нито висока, нито ниска, нито руса, нито чернокоса, нито слаба, нито дебела… Но има едно нещо, което ще можете да кажете… Беше ли шик?

— Шик? — възкликна Джордж доста стъписан.

— Получих нужния отговор — каза Поаро. — Била е шик. И имам чувството, че би изглеждала добре в бански костюм.

Жорж се втренчи в него.

— Бански костюм? Какво искате да кажете с този „бански костюм“?

— Просто ми хрумна. Една очарователна жена става още по-очарователна, когато е по бански костюм. Не сте ли съгласен? Вижте това.