Агата Кристи - Смърт в облаците

— Помислете си, мадмоазел… Тя каза ли нещо, каквото и да е, което би могло да ни бъде от полза?

Елиз се замисли за момент и после поклати глава:

— Не, мосю. Не мога да си спомня нищо такова. Мадам беше в добро настроение. Спомена, че работите й вървят добре. Обиколката й била ползотворна. След това ми нареди да се свържа с авиолиниите и да й запазя място за полета до Англия на следващия ден. За сутрешния нямаше места, така че взех за обедния.

— А спомена ли защо трябва да замине за Англия? Налагаше ли се спешно да го направи?

— О, не, мосю. Мадам пътуваше до Англия доста често. Обикновено ме уведомяваше един ден преди това.

— Онази вечер при мадам Жизел дойдоха ли някакви клиенти?

— Струва ми се, че дойде един, но не съм сигурна. Може би Жорж, портиерът, ще ви каже по-добре. Мадам не сподели с мен нищо.

Фурние извади от джоба си няколко снимки на свидетелите — преди всичко вестникарски изрезки — направени от репортерите при излизането им от залата на съда.

— Познавате ли някой от тези хора, мадмоазел?

Елиз ги взе и ги разгледа една по една. След това поклати глава.

— Не, мосю.

— Тогава да поговорим с Жорж.

— Поговорете, мосю. За жалост Жорж няма много добро зрение. Жалко.

Фурние стана.

— Е, мадмоазел, трябва да тръгваме… Тоест, ако сте съвсем сигурна, че няма нищо, наистина нищо, което сте пропуснали да ни кажете.

— Аз? Че какво бих могла да пропусна?

Елиз изглеждаше смутена.

— Значи се разбрахме. Да вървим, мосю Поаро… Извинете… търсите ли нещо?

Наистина Поаро обикаляше стаята, сякаш търсеше нещо.

— Да, така е — отговори той. — Търся нещо, но не мога да го намеря.

— Какво е то?

— Снимки. Снимки на близките на мадам Жизел. На семейството й.

Елиз поклати глава.

— Мадам нямаше семейство. Беше съвсем сама на този свят.

— Имала е дъщеря — изгледа я Поаро остро.

— Да, така е. Имаше дъщеря.

Елиз въздъхна.

— Но тук няма нейна снимка — продължи да настоява Поаро.

— Изглежда не разбирате. Наистина мадам имаше дъщеря, но това беше преди много години. Струва ми се, че не я е виждала откогато е била съвсем малко бебе.

— Как така? — попита Поаро рязко.

Елиз разпери ръце.

— Не зная. Това е било в дните, когато мадам е била млада. Чувала съм, че тогава е била красива… красива и бедна. Може да е била омъжена, може и да не е. Аз мисля, че не е била. Без съмнение за детето е било осигурено нещо. Самата мадам се разболяла от едра шарка и едва не умряла… Била е много болна. Когато оздравяла, вече не била красива. Край на грешките, край на романтиката. Станала делова жена.

— Но е завещала парите си на дъщеря си?

— И много правилна постъпка — отговори Елиз. — На кого да остави човек парите си, ако не на собствената си плът и кръв? Кръвта вода не става. Мадам нямаше приятели. Винаги беше сама. Нейна страст бяха парите… да печели повече и повече… Харчеше много малко. Не обичаше лукса.

— На вас също е оставила нещо. Знаехте ли?

— Да. Съобщиха ми. Мадам винаги е била щедра. Всяка година освен заплатата ми даваше добра сума в добавка. Много съм й благодарна.

— Е — каза Фурние, — трябва да тръгваме. Ще се отбием да поговорим със стария Жорж.

— Позволете ми да остана още минутка, приятелю — каза Поаро.

— Както желаете.

Фурние излезе, а Поаро обиколи стаята още веднъж, седна срещу Елиз и я погледна изпитателно.

Французойката стана леко неспокойна.

— Има ли още нещо, което мосю би желал да знае?

— Мадмоазел Грандие — каза Поаро, — знаете ли кой е убил мадам Жизел?

— Не, мосю. Кълна се пред лицето на Бога, че не зная. Каза го искрено. Поаро я изгледа изпитателно и продължи:

— Добре. Приемам това. Но да знаеш е едно, да подозираш — друго. Имате ли представа… Само представа, кой би могъл да извърши подобно нещо?

— Не, мосю. Вече го казах на човека от полицията.

— На него може да кажете едно, на мен друго…

— Защо говорите така, мосю? Защо ми е да правя това?

— Защото не е все едно да даваш информация на полицията и на частно лице.

— Да, така е — съгласи се Елиз.

Изведнъж на лицето й се появи нерешителност. Изглежда мислеше. Поаро се вгледа в нея, наведе се напред и заговори:

— Да ви кажа ли нещо, мадмоазел Грандие? Част от моята работа е да не вярвам на нищо, което ми се казва… На нищо, което не е доказано. Аз не подозирам най-напред един човек, после друг. Подозирам всички. Считам всеки, който е свързан с убийството, за престъпник, докато невинността му не се докаже.