Майкъл Крайтън - Фатален срок

— Разбрахме се.

Слушалката прещрака отново и той чу женски глас:

— Изчакайте, моля, свързвам ви с първия вицепрезидент, доктор Гордън.

— Благодаря — каза той и си повтори наум: „пръв вицепрезидент“.

Ново щракване, сетне дрезгав глас:

— Джон Гордън слуша.

— Доктор Гордън, аз съм Джон Уонека от полицейското управление в Галъп. Обаждам се от болницата „Маккинли“. Боя се, че имам лоши новини.

Зад панорамните прозорци на заседателната зала жълтото следобедно слънце хвърляше ярки отблясъци по стъклените стени на петте лабораторни сгради от изследователския комплекс на Ай Ти Си в Блек Рок. Далече над пустинята прииждаха буреносни облаци. Но никой от дванайсетте членове на управителния съвет в залата не поглеждаше натам. Те пиеха кафе до страничната масичка и разговаряха помежду си, очаквайки началото на заседанието. Съвещанията винаги продължаваха до късна нощ, защото така ги планираше президентът на Ай Ти Си Робърт Донигър, известен със своята безсъница. И ако членовете на съвета — все ръководители на големи компании и видни капиталисти в областта на модерните технологии — въпреки всичко идваха тук, това бе заради преклонението им пред гения на Донигър.

В момента все още го чакаха. Едрият Джон Гордън, заместник на Донигър, предполагаше, че знае причината. Продължавайки да говори по телефона, той се запъти към вратата. Преди време Гордън бе ръководил проекти на военновъздушните сили и все още имаше армейска осанка. Синият му костюм беше изгладен безукорно, а черните му обувки лъщяха. Притискайки телефона до ухото си, той каза: „Разбирам, господин полицай“ и се измъкна от залата.

Както бе предполагал, Донигър крачеше напред-назад из коридора като развълнувано хлапе, докато главната адвокатка на Ай Ти Си Даян Крамър стоеше край стената и го слушаше. Гордън видя как Донигър яростно размахва пръст срещу нея. Очевидно я правеше на пух и прах.

Робърт Донигър беше на трийсет и осем години, гениален физик и милиардер. Въпреки изпъкналия корем и прошарената коса поведението му си оставаше младежко… или детинско, в зависимост от гледната точка. Във всеки случай с годините не бе станал по-мек. Ай Ти Си беше третата му компания; от другите две бе забогатял, но стилът му на ръководство си оставаше все тъй жлъчен и злобен. Почти всички в компанията се бояха от него.

По случай днешното заседание Донигър бе облякъл син костюм вместо обичайния смачкан памучен панталон и вехт пуловер. Но в този вид изглеждаше притеснен като момче, чиито родители са го принудили да се издокара.

— Е, много ви благодаря, полицай Уонека — каза Гордън по телефона. — Ще уредим всичко. Да. Веднага ще го направим. Още веднъж благодаря. — Гордън изключи телефона и се обърна към Донигър. — Троб е мъртъв и са разпознали трупа.

— Къде?

— Галъп. Едно ченге се обади от тамошната болница.

— От какво смятат, че е умрял?

— Не знаят. Допускат, че е сърдечен удар. Но имало проблем с пръстите му. Нарушено кръвоснабдяване. Ще направят аутопсия. Законът го изисква.

Донигър раздразнено махна с ръка.

— Голям праз. Нищо няма да разберат от скапаната си аутопсия. Троб имаше транскрипционни грешки. Изобщо няма да го проумеят. Защо ми губиш времето с тъпотии?

— Един от твоите служители е починал, Боб — каза Гордън.

— Вярно — отвърна спокойно Донигър. — И знаеш ли какво? Вече с нищо не мога да му помогна на тоя скапаняк. Съжалявам. Олеле, колко ми е мъчно за горкия човечец! Прави каквото щеш, прати му цветя, само не ме занимавай, разбра ли?

В подобни моменти Гордън дълбоко въздишаше и си напомняше, че Донигър не се различава от мнозина други агресивни млади предприемачи. Напомняше си, че зад завесата на сарказма Донигър почти винаги има право. И че във всеки случай се е държал така през целия си живот.

Робърт Донигър бе проявил своята гениалност още от първи клас, когато четеше наръчници за инженери. На девет години можеше да поправя всеки електронен прибор — радио или телевизор, — като си играеше с проводниците или кинескопа, докато уредът проработи. Когато веднъж майка му изрази тревога, че може да го удари ток, той отговори: „Не ставай идиотка.“ А когато почина любимата му баба, Донигър най-спокойно уведоми майка си, че очаква да получи от нея двайсет и седемте долара, които му дължала старицата.

След като на осемнайсетгодишна възраст завърши с пълно отличие физика в Станфорд, Донигър постъпи в лабораторията „Ферми“ край Чикаго. Шест месеца по-късно напусна, като каза на директора, че „физиката на ядрените частици е за тъпанари“. Върна се в Станфорд, където започна работа в една по-обещаваща според него област — физика на свръхпроводниците.