Майкъл Крайтън: Фатален срок

Нанси Худ се приближи и каза:

— Претърсихме непознатия.

— И какво?

— Нищо съществено. Нито портфейл, нито кредитна карта или ключове. Открихме само това.

Тя подаде на Бевърли сгънат лист. Върху хартията имаше нещо като компютърна разпечатка — множество точки, разположени в странна правоъгълна плетеница. Най-отдолу бе изписано „mon. ste. mere“.

— Монстемере? Чувала ли си нещо такова?

Худ поклати глава.

— Мене, ако питаш, човекът е психопат.

— Е, не мога да му дам успокоителни, преди да разберем какво става в главата му. Най-добре да направим рентгенова снимка на черепа, за да сме сигурни, че няма травма и мозъчен кръвоизлив.

— Забрави ли, че рентгеновото отделение е в ремонт, Бев? Снимките ще се бавят цяла вечност. Защо не го пратиш на скенер? Сканирай цялото тяло и ще знаеш всичко.

— Приготви процедурата — нареди Цоси.

Нанси Худ се завъртя към вратата.

— А, и една мъничка изненада. Дошъл е Джими от полицията.

Дан Бейкър се чувстваше неспокоен. Точно както бе предсказал, наложи им се да седят часове наред в чакалнята на болницата „Маккинли“. След като обядваха — царевични питки с лютив сос, — те се върнаха и завариха на паркинга някакъв полицай да опипва колата им отстрани. Щом го видя, Бейкър изтръпна. Поколеба се дали да не отиде при полицая, но се отказа. Вместо това двамата отново влязоха в чакалнята. Той позвъни на дъщеря си и каза, че може да закъснеят; може дори да пристигнат във Финикс чак утре.

После зачакаха. Най-сетне, около четири следобед, когато Бейкър отиде при дежурната да попита за стареца, жената отвърна:

— Роднина ли сте?

— Не, но…

— Тогава изчакайте, ако обичате. Лекарката ще дойде след малко.

Той се върна и седна с въздишка. Пак стана, пристъпи до прозореца и погледна колата си. Полицаят беше изчезнал, но вятърът размахваше края на някакво листче под чистачката. Бейкър потропа с пръсти по рамката на прозореца. Из тия малки градчета можеше да стане какво ли не, щом веднъж се забъркаш в неприятности. И колкото повече чакаше, толкова по-неприятни варианти се въртяха в главата му. Старецът изпада в кома; не могат да напуснат града, преди да се е свестил. Старецът умира; обвиняват ги в убийство. Или не ги обвиняват, но трябва да се явят пред следователя след четири дни.

Когато ги потърсиха, не дойде дребничката лекарка, а полицаят.

— Мистър и мисис Бейкър? — попита той много учтиво, след това се представи. — Току-що бях при лекарката. Тя привърши с прегледа, получи и резултати от скенера. Няма абсолютно никакви признаци човекът да е бил блъснат от автомобил. Освен това лично огледах колата ви. Според мен вероятно сте хлътнали в дупка и затова ви се е сторило, че сте го блъснали. Пътищата по ония места са много лоши.

Бейкър свирепо погледна жена си, която не посмя да повдигне глава.

— Ще му мине ли? — попита Лиз.

— Да, така изглежда.

— Значи можем да си вървим? — попита Бейкър.

— Скъпи — каза Лиз, — няма ли да му дадеш онова, което намери?

— О, да. — Бейкър извади от джоба си керамичното квадратче. — Открих това близо до мястото, където лежеше човекът.

Полицаят повъртя плочката в ръка.

— ITC — разчете той буквите отстрани. — Къде точно го намерихте?

— На около трийсет метра от пътя. Помислих си, че може да е бил с кола и да е изхвръкнал от пътя, затова проверих. Но нямаше кола.

— Нещо друго?

— Не. Това е всичко.

— Е, благодаря — каза Уонека, като прибра квадратчето в джоба си. После трепна. — Без малко да забравя. — Той извади някакъв лист и го разгъна внимателно. — Открихме това в дрехите му. Чудех се дали не сте го видели.

Бейкър погледна листа — хиляди точки, подредени в правоъгълна схема.

— Не — каза той. — Не съм го виждал.

— Не го ли е взел от вас?

— Не?

— Имате ли представа какво може да бъде?

— Не — каза Бейкър. — Ни най-малка.

— Аз пък мисля, че имам — каза жена му.

— Така ли? — изненада се полицаят.

— Да. Ще разрешите ли…

И тя пое листа от ръцете му.

Бейкър въздъхна. Като истински архитект Лиз замислено се взираше в листа с присвити очи, въртеше го насам-натам, оглеждаше точките ту наопаки, ту отстрани. Бейкър знаеше защо го прави. Мъчеше се да отклони вниманието му от факта, че не е била права, че в крайна сметка колата наистина е хлътнала в дупка и заради това вече цял ден киснат тук. Мъчеше се да оправдае загубата на време, да докаже, че присъствието им има смисъл.

— Да — каза тя най-сетне, — знам какво е. Това е църква.