Майкъл Крайтън - Фатален срок

— Шантав рой в пътя мой.

— Нямате ли си име?

— Име, виме, запомни ме.

— Той римува всичко — каза Бедаър.

— Вече го забелязах, Дан.

— Гледах едно телевизионно предаване за това. Щом римува, значи е шизофреник.

— Щом римувам, аз тактувам — каза старецът. После гръмогласно запя по мелодията на една стара песен от Джон Денвър:

— Ама че работа — промърмори Бейкър.

— Сър — настоя Лиз, — можете ли да ми кажете името си?

— От ниобия можеш да хванеш фобия. Космати сингуларности провалят сумарности.

Но Лиз не се отчайваше.

— Сър, знаете ли как ви е името?

— Викнете Гордън — изкрещя човекът. — Викнете Гордън, викнете Стенли. Външните хора изобщо не щем ги.

Още преди да пристигнат, Бейкър се обади по телефона, тъй че, когато мерцедесът спря под червено-белия навес на спешното отделение към болницата „Маккинли“, вече ги чакаха санитари с носилка. Старецът се остави покорно да го настанят на носилката, но когато започнаха да го пристягат, изведнъж закрещя:

— Пуснете ме, свалете ме!

— Правим го заради вашата безопасност, сър — каза единият от санитарите.

— Само тъй опяваш, да ме заблуждаваш! Безопасността е последното оправдание на негодника!

Бейкър бе впечатлен от умението на санитарите да привържат стареца решително, но без грубост. Впечатли го и дребничката тъмнокоса жена, която бързо се отправи след тях.

— Аз съм Бевърли Цоси — каза тя, като се ръкува с Бейкър и Лиз. — Ще поема случая.

Изглеждаше много спокойна, макар че, докато санитарите вкарваха количката в спешното отделение, човекът върху нея продължаваше да реве: „Квота в брой, спътник мой…“

Всички в чакалнята завъртяха глави към него. Бейкър зърна едно момченце на десет или единайсет години с превързана ръка. Хлапето изгледа любопитно стареца, после прошепна нещо на майка си, която седеше до него.

— През посоки безброооой — пееше старецът.

— Откога е така? — попита доктор Цоси.

— От самото начало. Откакто го прибрахме.

— Освен когато спеше — добави Лиз.

— Изпадал ли е в безсъзнание?

— Не.

— Световъртеж, повръщане?

— Не.

— И къде го открихте? Оттатък каньона Корасон?

— На десет-петнайсет километра след каньона.

— Там няма почти нищо — каза лекарката.

— Познавате ли ония места? — попита Бейкър.

— Там съм израснала. — Тя се усмихна леко. — В Чинле.

Санитарите изтикаха носилката с крещящия старец през една въртяща се врата.

— Ако изчакате тук — каза доктор Цоси, — ще дойда веднага, щом разбера нещо. Но едва ли ще е скоро. По-добре идете да обядвате.

Бевърли Цоси работеше в Университетската болница в Албъкърки, но напоследък идваше в Галъп по два дни седмично да навести старата си баба и през тези дни застъпваше на смяна в спешното отделение, за да припечели допълнително. Харесваше модерния интериор на болницата „Маккинли“, оцветен в яркочервено и кремаво. Тук работеха всеотдайни хора. Харесваше и самия Галъп — градът беше по-малък от Албъкърки и тук не изпитваше смущение от индианския си произход.

Обикновено в спешното отделение беше спокойно. Затова пристигането на този буен и пеещ старец предизвика голямо вълнение. Доктор Цоси мина през завесите в стаичката, където санитарите вече бяха свалили кафявата филцова дреха и маратонките на пациента. Но старецът продължаваше да се бори и да ги отблъсква, тъй че трябваше да го оставят завързан. Сега разрязваха джинсите и карираната риза.

Старшата сестра Нанси Худ каза, че няма значение, защото ризата и без това имаше явен дефект — през джоба минаваше назъбена линия, по която шарките не съвпадаха.

— Вече е била скъсана и закърпена. И то много калпаво, ако питате мен.

— Не — каза единият санитар, като повдигна ризата. — Не е кърпена, платът е здрав. Странно, шарките не съвпадат, защото едната страна е по-голяма от другата…

— Така или иначе, няма да му липсва — каза Нанси Худ и я захвърли на пода. После се обърна към Цоси. — Ще се опиташ ли да го прегледаш?

Човекът все още буйстваше.

— Засега не. Сложете му системи на двете ръце. И проверете джобовете. Проверете дали няма някакви документи. Ако няма, вземете отпечатъци от пръстите и ги пратете по факса във Вашингтон; може да го открият в компютрите.

Двайсет минути по-късно Бевърли Цоси преглеждаше едно момче, което си бе счупило ръката, докато играело бейзбол. Очилатото, грозновато хлапе изглеждаше едва ли не гордо от спортната злополука.