Из „Стогодишната война във Франция“, от М. Д. Бекс, 1996 г.
Изобщо не биваше да тръгва по този пряк път.
Дан Бейкър болезнено примижаваше при всяко подскачане на новия мерцедес S 500 по черния път, навлизащ все по-навътре в резервата на индианците навахо в Северна Аризона. Пейзажът наоколо постепенно се превръщаше в същинска пустиня — далечни червеникави плата на изток, равна пустош на запад. Преди половин час бяха отминали някакво село — прашни къщурки, църква и малко училище, сгушени под отвесна скална стена, — но оттогава насам не бяха зърнали нищо, дори порутена ограда. Само безжизнена червена пустиня. Кола не бяха срещали от цял час. Отминаваше пладне, слънцето грееше свирепо в зенита. Бейкър, четирийсетгодишен строителен предприемач от Финикс, усещаше първите пристъпи на безпокойство. Най-вече, защото жена му, архитект по професия, спадаше към онези артистични натури, които нямат практически усет за такива прости неща като бензин и вода. Резервоарът беше пълен наполовина. А двигателят започваше за прегрява.
— Лиз — каза той, — сигурна ли си, че това е пътят?
Седнала до него, жена му се бе привела над картата и следеше с пръст очертанията на пътя.
— Така трябва да е — каза тя. — В пътеводителя пишеше шест километра след отклонението за каньона Корасон.
— Но ние отминахме Корасон преди двайсет минути. Сигурно сме го пропуснали.
— Как може да не забележим търговския център? — попита тя.
— Не знам. — Бейкър се загледа напред. — Но нататък няма нищо. Сигурна ли си, че го искаш? Нали знаеш, в Седона можем да намерим великолепни индиански килимчета. Има ги всякакви.
Тя изсумтя презрително.
— В Седона не са автентични.
— Разбира се, че са автентични, скъпа. Килимът си е килим.
— Черга.
— Добре де. — Той въздъхна. — Черга.
— Не, не е същото — каза тя. — Онези магазини в Седона продават туристически боклуци — синтетика, а не вълна. Искам от чергите, които продават в резервата. Говори се, че в търговския център имало старинна черга от двайсетте години. И аз я искам.
— Добре, Лиз.
Бейкър нямаше представа за какво им трябва още един индиански килим — или черга, все тая; Вече имаха две дузини. Лиз ги беше пръснала из цялата къща. И пак трябваше да държи една част по гардеробите.
Замълчаха. Пътят отпред трептеше от жегата и приличаше на сребърно езеро. Появяваха се миражи, ненадейно изникваха къщи или хора, но когато ги наближаваха, всичко изчезваше.
Дан Бейкър въздъхна отново.
— Сигурно сме го отминали.
— Да продължим още няколко километра — каза жена му.
— Още колко?
— Не знам. Още няколко.
— Колко, Лиз? Дай да решим докога ще продължаваме.
— Още десет минути — каза тя.
— Добре, десет минути.
Той гледаше индикатора за горивото, когато Лиз рязко вдигна длан пред устата си и възкликна:
— Дан!
Бейкър завъртя глава към пътя тъкмо навреме, за да види как наблизо прелита някакъв силует — човек в кафяво, застанал край пътя — и да чуе силен удар отстрани по колата.
— О, Боже мой! — ахна тя. — Блъснахме го!
— Какво?
— Блъснахме онзи човек.
— Не, не сме. Хлътнахме в яма.
Бейкър виждаше в огледалото, че човекът още стои край пътя. Силует в кафяво, бързо чезнещ сред прашния облак зад автомобила.
— Не може да сме го блъснали — каза Бейкър. — Още е прав.
— Дан, блъснахме го. Видях.
— Не ми се вярва, скъпа.
Бейкър пак извърна очи към огледалото. Но не видя нищо освен облака прах зад колата.
— По-добре да се върнем — каза тя.
— Защо?
Бейкър бе твърдо уверен, че жена му греши и не са блъснали човека на пътя. Но ако все пак го бяха блъснали, ако беше макар и леко ранен — дори само дребна раничка или драскотина, — това щеше да означава много сериозно забавяне. Едва ли щяха да стигнат във Финикс до вечерта. За да се скита по тия места, човекът не можеше да е друг, освен индианец навахо; трябваше да го откарат в болница или поне до най-близкия голям град, а това беше Галъп, далече встрани от маршрута им…
— Мислех, че искаш да се върнеш — каза тя.
— Искам.
— Да се върнем тогава.
— Просто не искам проблеми, Лиз.
— Дан, не мога да повярвам.
Той въздъхна и намали скоростта.
— Добре де, завивам. Завивам.
И той зави, като внимаваше да не заседне в червения пясък край пътя, после подкара обратно натам, откъдето бяха дошли.
— О, Господи!
Бейкър отби настрани и изскочи в прашния облак около колата. Изпъшка от лъхналата насреща жега. Трябва да е към четирийсет и осем градуса, помисли си той.
Читать дальше