Майкъл Крайтън - Фатален срок

— На колко години си? — попита Найто.

— На единайсет.

— Много чете — каза майката. — Баща му работи в Лос Аламос.

Найто кимна.

— И какъв е смисълът на тази квантова пяна, Кевин?

— Няма смисъл — каза хлапето. — Просто на субатомарно ниво вселената е такава.

— И защо му е да говори за това?

— Защото е известен физик — каза Уонека, който се зададе по коридора. Той погледна листа в ръката си. — Току-що го получихме в полицейското управление. Джоузеф А. Троб, седемдесет и една години, физика на материалите. Специалист по свръхпроводими метали. Обявен за изчезнал от местоработата си в изследователския институт на Ай Ти Си в Блек Рок днес около пладне.

— Блек Рок ли? Та това е чак някъде около Сандия, в центъра на Ню Мексико. Дотам са няколко часа път. Как, по дяволите, се е озовал край каньона Корасон в Аризона?

— Не знам — каза Бевърли. — Но той… Изведнъж тревожно задрънчаха звънци.

Всичко се случи тъй бързо, че Джими Уонека едва осъзна какво става. Старецът в леглото надигна глава, огледа ги с разширени от ужас очи и повърна кръв. Кислородната маска се обагри в яркочервено; кръвта изби изпод ръбовете, потече по бузите и брадата му, оплиска възглавницата и стената. Човекът издаде глухо хъркане — давеше се в собствената си кръв.

Бевърли вече тичаше през стаята. Уонека се втурна след нея.

— Завърти главата! — нареди Найто, щом спря до леглото. — Завърти я!

Бевърли бе смъкнала кислородната маска и опитваше да извърти главата на стареца, но той се бореше, отблъскваше я панически. Уонека я избута настрани, сграбчи главата на стареца и завъртя с всичка сила. Човекът повърна отново; кръвта опръска мониторите и Уонека.

— Аспирация! — извика Бевърли, сочейки една тръба на стената.

Уонека се опита да удържи стареца и да хване тръбата, но подът бе хлъзгав от кръв. Той залитна и се вкопчи в леглото.

— Хайде бе, хора! — изкрещя Цоси. — Помогнете! Аспирация!

Коленичила до леглото, тя ровеше с пръсти в устата на стареца, за да издърпа езика. Уонека се надигна с усилие и видя, че Найто държи тръбата. Той я стисна с окървавени пръсти, а Найто завъртя клапана на стената. Бевърли пое сондата и започна да изсмуква кръвта от устата и носа на човека. По прозрачната тръба плъзнаха алени струи. Старецът кашляше и пъхтеше, но бързо губеше сили.

— Не ми харесва — каза Бевърли. — По-добре…

Тонът на алармата се промени, стана равномерен и пронизителен. Спиране на сърдечната дейност.

— По дяволите! — изруга тя. Цялата й престилка бе обляна в кръв, блузата също. — Електродите! Дайте електродите!

Найто стоеше над леглото, стиснал електродите с изпънати ръце. Уонека се отдръпна заднишком, докато Нанси Худ си пробиваше път към леглото; болният вече бе обграден от всички страни. Уонека усети остра воня и разбра, че червата на стареца са се отпуснали. Изведнъж осъзна: човекът умираше.

— Отдръпнете се — каза Найто и натисна с електродите. Тялото подскочи. Стъклениците върху лавицата задрънчаха. Алармата продължаваше да пищи.

— Дръпни завесата, Джими — каза Бевърли.

Уонека се озърна и видя, че очилатото хлапе ги гледа със зяпнала уста. Той дръпна завесата.

Един час по-късно изтощената Бевърли Цоси рухна на стола край бюрото в ъгъла, за да опише случая. Трябваше да то направи много подробно, защото пациентът бе мъртъв. Докато прелистваше формуляра, Джими Уонека дойде с чаша кафе за нея.

— Благодаря — каза тя. — Между другото, имаш ли някакъв телефон на онази компания? Трябва да им позвъня.

— Остави на мен — каза Уонека и за момент я потупа по рамото. — Много ти се струпа днес.

Преди тя да отговори, Уонека мина на съседното бюро, разгърна бележника си и почна да набира. Усмихна й се, докато чакаше да отговорят.

— Институт на Ай Ти Си.

Той се представи, след това продължи:

— Обаждам се във връзка с вашия изчезнал сътрудник Джоузеф Троб.

— Момент, моля. Ще ви свържа със завеждащия „Личен състав“.

Наложи му се да чака още няколко минути. Отнякъде долиташе музика. Той закри микрофона с длан и подчертано небрежно подхвърли към Бевърли:

— Свободна ли си за вечеря, или ще ходиш при баба си?

Тя продължи да пише, без да повдигне глава.

— Ще ходя при баба.

Той сви рамене.

— Е, само питам.

— Но тя си ляга рано. Около осем.

— Така ли?

Тя се усмихна, продължавайки да гледа формуляра.

— Да.

Устните на Уонека се разтеглиха в широка усмивка.

— Значи се разбрахме?