Майкъл Крайтън - Фатален срок

— Проблем номер едно — каза Донигър. — Набавянето на средства. Преди да излезем наяве, ще ни трябва още един милиард. — Той кимна към залата. — Те няма да го дадат. Значи се налага да ги накарам да приемат още трима души в съвета.

— Не е лесно да убеждаваш такива противници — каза Гордън.

— Знам — съгласи се Донигър. — Те виждат с каква скорост хвърчат парите и искат да знаят кога ще свърши това. Искат да видят конкретни резултати. И точно това ще им дам днес.

— Какви конкретни резултати?

— Победа — каза Донигър. — На тия лайнари им трябва победа. Някаква вълнуваща вест за един от проектите ни.

Даян Крамър тихо ахна.

— Боб, всички проекти са дългосрочни — възрази Гордън.

— Някои трябва да са пред завършване. Какво ще речеш за Дордона?

— Не е готов. Лично аз не бих препоръчал да прибързваш.

— А пък лично на мен ми трябва победа — отсече Донигър. — Професор Джонстън и неговите студентчета вече три години киснат във Франция на наши разноски. Все нещо трябва да са постигнали.

— Не още, Боб. Пък и не притежаваме целия терен.

— Достатъчно притежаваме.

— Боб…

— Даян ще замине. Тя знае как да ги притисне.

— Професор Джонстън няма да е доволен.

— Сигурен съм, че Даян може да се справи с Джонстън.

Един от асистентите отвори вратата на залата и надникна в коридора.

— След минутка, по дяволите! — каза Донигър, но веднага тръгна натам. Озърна се през рамо и добави: — Просто го направете.

После влезе в залата и затвори вратата.

Гордън придружи Даян Крамър по коридора. Високите й токчета тракаха по пода. Гордън погледна надолу и видя, че под строгото и делово черно костюмче Даян носи елегантни черни сандали. Такава си беше — изкусителна и същевременно недостъпна.

— Знаеше ли предварително за това? — попита Гордън.

Тя кимна.

— Но не много отдавна. Той ми каза преди час.

Гордън премълча и преглътна раздразнението. Работеше с Донигър вече дванайсет години, от времето на „Адвансед Магнетикс“. В Ай Ти Си той ръководеше широка изследователска дейност на два континента, използваща десетки физици, химици, компютърни специалисти. Беше му се наложило да научи всичко за свръхпроводниците, фракталното компресиране, квантовите кубити и скоростните йонообменни потоци. Беше затънал до шия в теоретичната физика — най-неразбираемата наука на света — и все пак постигаше успех след успех; развойната дейност се движеше по график; преразходите оставаха в рамките на поносимото. Но въпреки успехите Донигър никога не му се доверяваше докрай.

За разлика от него Даян Крамър винаги бе имала по-особена връзка с Донигър. Отначало тя започна да работи за компанията като външен сътрудник. Донигър реши, че е умна и изискана, затова я назначи при себе си. През следващата година тя стана негова интимна приятелка и макар че връзката бе отдавна прекъснала, той продължаваше да се вслушва в съветите й. Благодарение на това Даян бе успяла да предотврати няколко катастрофи.

— Вече десет години пазим тази технология в тайна — каза Гордън. — Ако се позамислиш, това е същинско чудо. Троб е първият инцидент, който не успяхме да овладеем. За щастие всичко попадна в ръцете на някакво тъпо провинциално ченге и няма да стигне по-нависоко. Но ако Донигър подгони нещата във Франция, току-виж, хората почнали да се досещат. Онази парижка репортерка вече е по петите ни. Боб може да разтури цялото ни прикритие.

— Знам, че е мислил по този въпрос. Това е вторият сериозен проблем.

— Да се разкрием?

— Именно. Да извадим всичко наяве.

— Не го ли е страх?

— Да, страх го е. Но, изглежда, че има план как да се справи.

— Дано — каза Гордън. — Защото не можем да разчитаме, че при всяка издънка ще се натъкваме на тъпи ченгета.

На следващата сутрин полицай Джеймс Уонека дойде да потърси Бевърли Цоси в болницата. Искаше да провери резултатите от аутопсията на починалия старец. Казаха му, че Бевърли е отишла при скенера на третия етаж, и той се заизкачва натам. Завари я в малка бежова стаичка до белия скенер. Разговаряше с техника Калвин Чи. Седнал зад компютърния монитор, той сменяше образ след образ. На екрана се виждаха пет кръгчета, подредени едно до друго. С всяка смяна на картината те ставаха все по-малки.

— Калвин! — възкликна Бевърли. — Това е невъзможно. Трябва да е някаква грешка.

— Ти сама ме помоли да проверя данните — отвърна техникът, — а сега не ми вярваш. Казвам ти, Бев, не е грешка. Истина е. Ето, виж и другата ръка.