Майкъл Крайтън - Фатален срок

Уонека не си направи труда да отиде да види колата.

Един ден по-късно отец Гордън му се обади.

— Проверих по твоя въпрос, но никъде в света няма манастир с името „Света майка“.

— Добре — каза Уонека. — Благодаря.

Друго не бе и очаквал. Отново попадаше в задънена улица.

— Някога във Франция е съществувал манастир с това име, но той е бил изгорен до основи през четиринайсети век. Сега там има само руини. Всъщност в момента го разкопават археолози от Йейл и Тулузкия университет. Но доколкото разбрах, не е останало почти нищо.

— Аха…

Но изведнъж Уонека си спомни някои от предсмъртните думи на стареца. Част от безсмислените му стихчета. „Йейл отиде ли във Франция, няма никаква гаранция.“ Или нещо подобно.

— Къде се намира? — попита той.

— Някъде в Югозападна Франция, край река Дордона.

— Дордона? — повтори Уонека. — Как се пише?

Хеликоптерът се носеше с глухо бучене през гъстата сива мъгла. Даян Крамър се размърда тревожно на задната седалка. При всяка пролука в мъглата виждаше съвсем близо под себе си върхарите на дърветата.

— Трябва ли да летим толкова ниско? — попита тя.

Седнал отпред до пилота, Андре Марек се разсмя.

— Не бой се, няма ни най-малка заплаха.

Той беше на двайсет и девет години, висок и много силен; масивните мускули играеха под тениската му. По външен вид никой не би допуснал, че е асистент по история в Йейл. Или втори по важност човек в проекта Дордона, към който летяха в момента.

— Мъглата ще се разсее след малко — каза Марек с едва доловим холандски акцент.

Даян Крамър знаеше всичко за него. След завършването на висше образование в Утрехт Марек се бе заел с модерната „експериментална“ история, чиито привърженици пресъздаваха миналото, опитваха се да го преживеят лично, за да го разберат по-добре. Марек бе истински фанатик на тази тема; изучаваше най-подробно средновековните облекла, езици и обичаи; казваха, че дори умеел да се бие на рицарски турнир. И като го видя, Даян бе готова да повярва на слуховете.

— Изненадана съм, че професор Джонстън не дойде с нас — каза тя.

Беше очаквала да има работа лично с Джонстън. В края на краищата тя представляваше ръководството на компанията, финансираща неговите проучвания. Протоколът изискваше Джонстън лично да я разведе из обекта. И тя бе възнамерявала да го обработи още в хеликоптера.

— За съжаление професор Джонстън имаше уговорена среща.

— Така ли?

— С Франсоа Белен, министъра на старините. Той пристига от Париж.

— Разбирам.

Даян се поуспокои. Очевидно Джонстън трябваше да обръща внимание преди всичко на местните власти. Проектът Дордона изцяло зависеше от добрите отношения с френското правителство.

— Проблеми ли има? — попита тя.

— Едва ли. Двамата са стари приятели. А, ето че наближаваме.

Хеликоптерът изскочи от мъглата и се озова в слънчево утро. Селските каменни къщи хвърляха дълги сенки.

Докато прелитаха над една ферма, гъските в двора се разбягаха, а някаква жена по престилка размаха юмрук нагоре.

— Не е много доволна — каза Марек, сочейки жената с масивната си ръка.

— Нищо чудно, часът е шест сутринта — отвърна Даян иззад него, докато си слагаше тъмните очила. — Защо потеглихме толкова рано?

— Заради осветлението — обясни Марек. — Ранните сенки разкриват контури, стари синори и тъй нататък. — Той посочи надолу покрай краката си. Към шасито на хеликоптера бяха прикрепени три тежки жълти контейнера. — В момента носим стереокартографска апаратура, инфрачервени, ултравиолетови и радарни скенери.

Даян посочи назад към двуметровата сребриста тръба, която висеше под опашката на хеликоптера.

— А това какво е?

— Протонен магнитометър.

— Аха. И за какво служи?

— Издирва в почвата магнитни аномалии, които могат да ни разкрият заровени стени, керамика или метал.

— Да ви липсва някакво оборудване?

Марек се усмихна.

— Не, мис Крамър, благодаря. Получихме всичко, което поискахме.

Хеликоптерът все още летеше над вълнистите корони на гъста гора. Но сега Даян зърна отпред да се издигат стръмни скални стени и сиви зъбери. Марек говореше почти непрекъснато с тона на опитен екскурзовод.

— Тези варовикови скали са останки от древен плаж — каза той. — Преди милиони години тази част от Франция е била морско дъно. Когато морето отстъпило, плажът останал. Под натиска на геологичните епохи той се превърнал във варовик. Това е много мек камък. Целите канари са надупчени от пещери.