Майкъл Крайтън - Фатален срок

— На драго сърце приемам да бъда заместник — заяви презрително той.

Марек предприе един последен опит.

— И тъй, изглежда, че сър Гай не смее да се сражава най-напред с мен.

При тия думи лейди Клеър му се усмихна съвсем открито. Явно проявяваше интерес към него. И това като че раздразни сър Гай.

— Не ме плаши нито един мъж на този свят — каза Гай, камо ли някакъв си пришълец от Хейнът. Ако оцелееш подир схватката с моя заместник — в което се съмнявам, — най-охотно ще се бия с теб, за да смажа нахалството ти.

— Тъй да бъде — каза лорд Оливър и се обърна.

Тонът му подсказваше недвусмислено, че спорът е приключил.

Конете рязко се обръщаха и политаха в галоп, профучавайки един покрай друг по тревистата площадка. Земята се тресеше, когато грамадните животни минаваха край Марек и Крис, които стояха до ниския парапет и наблюдаваха тренировъчните атаки. За Крис теренът изглеждаше огромен — колкото футболно поле — и от двете му страни, където бяха издигнати трибуни, вече започваха да се настаняват дамите. Около парапета се трупаха селски зяпачи, приказливи и зле облечени.

Нови двама ездачи тласнаха един срещу друг пръхтящите си коне.

— Добре ли яздиш? — попита Марек.

Крис сви рамене.

— Яздил съм със Софи.

— В такъв случай мисля, че ще мога да ти опазя живота, Крис — каза Марек. — Но трябва да вършиш точно каквото ти кажа.

— Дадено.

— Досега нито веднъж не ме послуша — напомни му Марек. — Този път трябва!

— Добре де, добре.

— От теб се иска само да останеш на коня до сблъсъка. Щом види колко зле яздиш, сър Гай няма друг избор, освен да се цели в гърдите, защото при един препускащ ездач те са най-голямата и най-стабилна мишена. Искам да поемеш копието с гърди, право върху бронята. Разбра ли?

— Поемам копието с гърди — повтори Крис омърлушено.

— Когато копието те блъсне, остави се да изхвръкнеш от седлото. Няма да е трудно. Падай долу и не мърдай, за да изглежда, че си загубил съзнание. Което може и да се случи в действителност. В никакъв случай не ставай. Разбра ли?

— Да не ставам.

— Точно така. Каквото и да се случи, продължавай да лежиш. Ако сър Гай те повали от седлото и загубиш съзнание, боят приключва. Но ако станеш, той ще настои за нов сблъсък или ще слезе да те нападне с меч и да те убие.

— Да не ставам — повтори Крис.

— Именно — каза Марек. — Каквото и да се случи. Не ставай. — Той потупа Крис по рамото. — С малко късмет може и да оцелееш.

— Божичко — промърмори Крис.

Нови коне прелетяха край тях, разтърсвайки земята.

Обърнаха гръб на терена и минаха между шатрите, издигнати отстрани. Шатрите бяха малки и кръгли, изпъстрени с ивици и зигзаги в крещящи цветове. Над всяка от тях се развяваше знаменце. Пажове и оръженосци търчаха насам-натам, натоварени с брони, седла, сено, вода. Няколко момчета търкаляха бъчви. Отвътре долиташе тихо съскане.

— Това е пясък — обясни Марек. — Овалват ризниците в него, за да премахнат ръждата.

— Аха… — промърмори разсеяно Крис. Опитваше да се съсредоточи върху подробностите, за да прогони мисълта за предстоящото изпитание. Но имаше чувството, че отива на екзекуция.

Влязоха в една шатра, където ги чакаха три млади момчета — очевидно пажове. В единия ъгъл гореше огън за стопляне; доспехите лежаха върху платно на земята. Марек ги огледа набързо, после каза:

— Чудесно.

Той се обърна да излезе.

— Къде отиваш?

— В друга шатра да се приготвя.

— Но аз не знам как…

— Пажовете ще ти сложат доспехите — каза Марек и излезе.

Крис огледа разхвърляните парчета от бронята и се вторачи в шлема, който имаше отпред голяма издатина като патешка човка. Над нея се тъмнееше тъничък процеп за очите. Но отстрани лежеше още един шлем, по-нормален на вид, и Крис си помисли, че…

— Драги ми оръженосецо, ще бъдете ли така добър?

Озърна се и видя, че говори старшият паж, малко по-голям и по-добре облечен от другите. Изглеждаше на около четиринайсет години. Момчето посочи средата на шатрата.

— Застанете тук, моля ви.

Крис застана там и усети как множество длани плъзват по тялото му. Бързо го съблякоха по риза и долни гащи, ала когато видяха тялото му, започнаха да мърморят угрижено.

— Да не сте боледували, ваша милост? — попита едно от момчетата.

— Ъъъ… не.

— И не е имало някаква треска или друга болест, та тъй да изнури телесата ви?

— Не — навъси се Крис.

Без повече коментари пажовете се заеха да го обличат. Най-напред плътни филцови гамаши, после дебело тапицирана риза с дълги ръкави, която се закопчаваше отпред. Казаха му да извие ръце. Той едва успя да го стори — платът бе прекалено дебел.