Майкъл Крайтън - Фатален срок

Хапчетата навярно бяха много силни, защото изведнъж се почувства напълно спокоен. Очите му сами се затваряха. Той чу как нечий глас произнесе в слушалките:

— Поемете дълбоко дъх. Представете си, че сте в красива, топла градина. Всичко е познато и ви успокоява. Пред себе си виждате врата, която води надолу към мазето. Отваряте вратата. Познавате мазето добре, защото е ваше. Започвате да слизате по каменните стъпала към топлото и познато мазе. На всяка стъпка чувате гласове. Приятно ви е да ги слушате и разбирате всичко, което казват.

После започнаха да се редуват мъжки и женски глас.

— Дай ми шапката. Yiff may mean haht.

— Ето ти шапката. Hair baye thynhatt.

— Благодаря. Grah mersy.

— Моля. Ayepray thee.

Изреченията ставаха по-дълги. Скоро му стана трудно да ги следи.

— Студено ми е. Бих предпочел одеяло. Ayeam chillingcold, ее wolld leifer half a coot.

Крис се унасяше леко, неусетно, и имаше чувството, че все още слиза по стъпалата надолу към просторно, кънтящо, приятно място. Беше спокоен, макар че при последните две изречения го бодна лека тревога.

— Приготви се за бой. Dicht theeselv to ficht.

— Къде ми е мечът? Whar beest mee swearde?

Ho после той въздъхна и заспа.

Когато излязоха от самолета на мократа писта, нощта беше студена и в небето трептяха безброй звезди. На изток Марек зърна черните силуети на стръмни възвишения под ниско надвиснали облаци. Край пистата чакаше джип.

След малко се носеха по шосе, обгърнато от гъста гора.

— Къде се намираме? — попита Марек.

— На около един час път северно от Албъкърки — отговори Гордън. — Най-близкото селище е Блек Рок. Там се намира нашият изследователски център.

— Вижда ми се същински пущинак — каза Марек.

— Само нощем. Всъщност в Блек Рок има петнайсет високотехнологични изследователски компании. И, разбира се, Сандия е съвсем наблизо. До Лос Аламос има един час път. По-нататък идва Уайт Сандс и тъй нататък.

Продължиха по пътя още няколко километра. Отпред се появи голяма зелена табела с бял надпис: БЛЕК РОК, ЛАБОРАТОРИЯ ITC: Джипът зави надясно и пое по нов път, който лъкатушеше между гористите хълмове.

Стърн се обади от задната седалка:

— Казахте ни, че можете да се свързвате с други вселени.

— Да.

— Чрез квантовата пяна.

— Точно така.

— Но това е пълна безсмислица — каза Стърн.

— Защо? Какво представлява тази квантова пяна? — попита Кейт, сдържайки прозявката си.

— Остатък от раждането на вселената — каза Стърн.

Той обясни, че в началото вселената е представлявала една-единствена точка от материя с невъобразима плътност. Преди осемнайсет милиарда години тази точка избухнала — събитие, наричано „големият взрив“.

— След експлозията вселената се разширявала като сфера. Само че не абсолютно съвършена. А вътре в сферата вселената не била абсолютно хомогенна — именно затова сега са струпани на групи и роеве, вместо да бъдат равномерно разпределени. Така или иначе, важното е, че в разширяващата се сфера имало съвсем дребнички несъвършенства. Тези несъвършенства така и не се загладили. Те все още са част от вселената.

— Така ли? Къде са?

— На субатомно равнище. Квантовата пяна всъщност означава, че при много малки размери в пространствено-временната тъкан съществуват гънки и мехурчета. Но пяната е по-малка от атомните частици. В нея може да има пробиви, а може и да няма.

— Има — каза Гордън.

— Но как може да ги използвате за пътуване? Няма начин да се прехвърли човек през толкова малък отвор. Няма начин да се прехвърли каквото и да било.

— Правилно — отбеляза Гордън. — Както не може да се прехвърли лист хартия по телефона. Но може да се изпрати факс.

Стърн се навъси.

— Това е съвсем различно.

— Защо? — попита Гордън. — Всичко може да се предава, стига да има начин за кодиране и концентриране на информацията. Нали така?

— На теория да — каза Стърн. — Но вие говорите за кодиране и концентриране на информацията за цяло човешко същество.

— Вярно.

— Това е невъзможно.

Гордън се усмихваше развеселено.

— Защо не?

— Защото пълното описание на човешкия организъм — милиардите клетки, тяхната взаимовръзка, всичките съединения и молекули в тях, биохимичното им състояние — съдържа толкова много информация, че нито един компютър не може да се справи с нея.

— Нищо друго, освен информация — сви рамене Гордън.

— Да. Само че прекалено много.