Майкъл Крайтън - Фатален срок

— Какво общо има това с множествените вселени? — попита Марек.

— След малко ще стигнем дотам — каза Гордън.

Мнозина физици се опитвали да обяснят уравненията, продължи Гордън. Всяко обяснение се проваляло по една или друга причина. И ето, че през 1957 година един физик на име Хю Евърет предложил ново и дръзко обяснение. Евърет твърдял, че нашата вселена — вселената, която виждаме, вселената с нейните камъни, дървета, хора и галактики в космоса — е само една от безбройно много вселени, съществуващи една до друга.

Всяка от тези вселени непрекъснато се разделя, тъй че съществува вселена, където Хитлер е загубил войната, и друга, където е спечелил; вселена, където Кенеди е мъртъв, и друга, където е жив. Вселена, където тази сутрин си си измил зъбите, и друга, където не си. И тъй нататък, и тъй нататък. Безбройни светове.

Евърет нарекъл това свое обяснение на квантовата механика „многовселенно“. Тълкуването му не противоречало на квантовите уравнения, но за физиците било много трудно да го възприемат. Не им се харесвала идеята за безброй светове, които се делят непрестанно. Смятали за невероятно реалността да съществува в такъв вид.

— Повечето физици все още отказват да го приемат — каза Гордън. — Макар че досега никой не е открил грешка в тази теория.

Самият Евърет силно се дразнел от възраженията на своите колеги. Той настоявал, че теорията му е вярна, независимо дали им харесва, или не. Ако някой не вярвал в неговата теория, значи просто бил тъп и старомоден като някогашните учени, отхвърлящи теорията на Коперник, която поставяла слънцето в центъра на планетната система… и която за времето си също изглеждала невероятна.

— Защото, твърдял Евърет, представата за множествени светове е напълно вярна. Наистина има множество вселени. И те съществуват успоредно на нашата. Цялото това множество вселени било наречено „мултивселена“.

— Чакайте малко — обади се Крис. — Да не би да ни казвате, че това е истина?

— Да — потвърди Гордън. — Истина е.

— Откъде знаете? — попита Марек.

— Ще ви покажа — каза Гордън.

И той посегна към една папка с надпис „ITC/ЗВД технологии“.

Гордън извади чист лист хартия и започна да рисува.

— Ето един много прост експеримент, правен е още преди двеста години. Представете си две стени една срещу друга. В първата стена има вертикален процеп.

— А сега насочете към процепа източник на светлина. На стената отзад ще видите…

— Бяла линия — каза Марек. — От светлината, която прониква през процепа.

— Вярно.

Гордън продължи да рисува.

— А сега имате стена не с един, а с два вертикални процепа. Ако я осветите, върху другата стена ще видите…

— Две вертикални линии — каза Марек.

— Не ще се появи поредица от черни и бели ивици.

— А ако пропуснете светлината през четири процепа — продължи Гордън, — ще получите два пъти по-малко ивици. Защото другите потъмняват.

Марек се навъси.

— Значи повече процепи дават по-малко ивици? Защо?

— Обикновеното обяснение е онова, което ви нарисувах светлинните лъчи, минаващи през процепите, си взаимодействат като две вълни. На места се засилват, на други се анулират. И това създава поредицата от светли и тъмни ивици върху стената. Казваме, че вълните интерферират една с друга, и това изображение се нарича интерферентна картина.

— Е? — попита Крис Хюз. — И къде е грешката?

— Грешката е там, че току-що ви дадох обяснение от деветнайсети век. То е било напълно приемливо, докато всички вярвали, че светлината представлява вълна. Но след Айнщайн знаем, че светлината се състои от частици, наречени фотони. Как да си обясним, че сноп фотони създава такава картина?

Настана мълчание. Студентите клатеха глави. Дейвид Стърн взе думата за пръв път.

— Частиците не са толкова прости, колкото ни ги описвате. В зависимост от ситуацията те могат да проявяват и вълнови свойства. Могат да интерферират помежду си. В случая фотоните от светлинния лъч интерферират и създават картината.

— Изглежда логично — съгласи се Гордън. — В края на краищата един светлинен лъч съдържа трилиони и трилиони нищожно малки частици. Не е трудно да си представим, че те взаимодействат по някакъв начин и създават интерферентна картина.

Всички кимнаха. Наистина не бе трудно да си представят.

— Но така ли е в действителност? — попита Гордън. — Това ли се случва? Един от начините да разберем е, като премахнем взаимодействието между фотоните. Нека да пускаме само по един фотон. Такъв експеримент е извършван. Създавате толкова слаб светлинен лъч, че се излъчва само по един фотон наведнъж. А зад процепите можете да сложите много чувствителни детектори… толкова чувствителни, че да регистрират дори един единствен фотон. Съгласни ли сте?