Майкъл Крайтън - Фатален срок

Рицарят им бе намерил коне — две рошави кранти със следи от хамут по шиите. Държейки животните за юздите, той ги преведе през охраната край моста.

Внезапна шумотевица край реката накара Крис да се озърне. Видя десетина мъже, нагазили до колене във водата, да се борят с желязно оръдие, монтирано върху дървен блок. Крис гледаше като омагьосан. Нито едно толкова ранно оръдие не бе оцеляло до двайсети век. Нямаше дори описания.

Всички знаеха, че по това време са използвали примитивна артилерия; археолози бяха открили гюллета на мястото на битката при Поатие. Историците обаче смятаха, че оръдията са били рядкост, служеща само за зрелище — въпрос на престиж. Но докато Крис гледаше как хората се напъват да извлекат от реката тежкия железен цилиндър и пак да го натоварят на каруцата, стана му ясно, че в никакъв случай не биха хабили толкова енергия за едно чисто символично приспособление. Оръдието беше тежко; то забавяше цялата армия, която навярно желаеше да стигне привечер до стените на Ла Рок; нищо не пречеше да докарат оръдието и по-късно. Сегашните усилия можеха да означават само едно — че оръжието ще играе важна роля в атаката.

Но по какъв начин? Стените на Ла Рок бяха дебели три метра. Никакво гюлле не би успяло да ги пробие.

Красивият рицар кимна отривисто и каза:

— Божията милост да ви закриля.

— Господ да ви благослови — отвърна Крис.

После рицарят плесна конете по задниците и те забързаха към Ла Рок.

Докато яздеха, Кейт разказа какво бяха открили в стаичката на Марсел.

— Знаеш ли къде е този зелен параклис? — попита Крис.

— Да. Видях го на проучвателната карта. На по-малко от километър източно от Ла Рок. Горска пътека води натам.

Крис въздъхна.

— И тъй, знаем къде е проходът, но маркерът е у Андре. А сега той е мъртъв и вече няма как да се приберем.

— Не — каза Кейт. — Маркерът е у мен. — Така ли?

— Андре ми го даде на моста. Според мен знаеше, че няма да се измъкне жив. Можеше да избяга и да се спаси. Но не го стори. Остана да спаси мен.

Тя се разплака тихо.

Крис яздеше мълчаливо. Спомняше си как останалите студенти се присмиваха добродушно на Марек — „Представяте ли си? Той наистина вярва в тия рицарски измишльотини!“ — и как смятаха поведението му за някаква нелепа поза. За роля, за мания. Защото в края на двайсети век не можеш сериозно да очакваш от хората да си мислят, че вярваш в неща като чест и истина, телесна чистота, закрила на дамите, святост на истинската любов и тъй нататък.

Но очевидно Андре бе вярвал в тях.

Движеха се през кошмарен пейзаж. Бледото слънце едва прозираше иззад облаци пушек и прах. Минаха край лозя, но всички лози бяха изгорели, оставаха само ниски криви пънчета, над които се виеше дим. Из овощните градини също стърчаха почернелите скелети на дървета. Всичко бе опожарено.

От всички страни долитаха жалните викове на ранените. Мнозина отстъпващи войници бяха паднали досами пътя. Някои още дишаха; други лежаха мъртви и посивели.

Крис бе спрял да вземе оръжията на един мъртвец, когато човекът до него вдигна ръка и подвикна немощно: „Secors, secors!“ Крис се приближи. Дълбоко в корема му беше забита стрела, още една стърчеше от гърдите. Едва ли имаше повече от двайсет години и явно разбираше, че умира. Проснат по гръб, войникът гледаше умолително Крис и изричаше думи, които той не разбираше. Накрая започна да сочи устата си. „Aquam. Da mihi aquam.“ Беше жаден; искаше вода. Крис безпомощно сви рамене. Нямаше вода. Човекът го изгледа сърдито, изкриви лице от болка, затвори очи и извърна глава. Крис продължи по пътя. Оттук нататък вече не спираше, когато чуеше викове за помощ. С нищо не можеше да помогне.

Вече виждаха Ла Рок да се извисява в далечината, могъщ и неуязвим върху канарите над Дордона. След по-малко от час щяха да стигнат до крепостта.

В едно сенчесто кътче на църквата „Света майка“ красивият рицар помогна на Андре Марек да се изправи.

— Приятелите ти тръгнаха — каза той.

Марек се закашля и потърси опора в ръката на рицаря, когато по краката му пробяга вълна от болка. Раймондо се усмихна. Той бе заловил Марек веднага след експлозията в мелницата.

Когато скочи от мелничния прозорец, Марек по някакво чудо падна в неголям, но сравнително дълбок вир, тъй че не се нарани. Изплува на повърхността и откри, че все още е под моста. Във вира имаше водовъртеж, който бе попречил на течението да го отнесе.

Марек смъкна монашеското расо и тъкмо го пускаше в реката, когато мелницата избухна, разхвърляйки във всички посоки греди дъски и тела. Един мъртъв войник цопна наблизо във вира. Марек се помъчи да изпълзи към брега. Ненадейно красивият рицар изникна пред него, насочи меч към гърлото му и махна с ръка. Марек все още бе облечен в кафяво и сиво като войник на Оливър. Замънка на окситански, че е невинен и умолява за милост.