Майкъл Крайтън - Фатален срок

Междувременно рицарят слезе от коня, разкопча ремъците на шлема и го свали. Беше висок и силен, извънредно красив и енергичен, с вълниста черна коса, черни очи, чувствени пухкави устни и весели искрици в очите, които сякаш се присмиваха на световната глупост. Смуглото му лице подсказваше, че навярно е испанец.

Когато Кейт бе превързана, рицарят се усмихна, разкривайки съвършени бели зъби.

— За мен ще бъде голяма чест да ме придружите.

Той ги поведе обратно към манастирската църква. Край страничната врата стояха неколцина войници и един конник със зелено-черното знаме на Арно дьо Сервол.

Докато вървяха към църквата, всички войници, край които минаваха, се кланяха на рицаря и повтаряха: „Милорд… милорд…“

Крис побутна Кейт.

— Това е той.

— Кой?

— Арно.

— Този рицар? Шегуваш се.

— Погледни как му се кланят войниците.

— Значи Арно ни спаси живота — каза Кейт.

Крис разбираше иронията на съдбата. Според историческите изследвания на тази епоха сър Оливър се смяташе за нещо средно между войник и светец, а Дьо Сервол бе черна фигура, „изтъкнат злодей на своето време“, както го наричаше един историк. Ала очевидно истината се оказваше точно обратната. Оливър беше презрян разбойник, а Сервол — блестящ образец на рицар… комуто сега дължаха живота си.

— Ами Андре? — попита Кейт.

Крис мълчаливо поклати глава.

— Сигурен ли си?

— Да, струва ми се. Мисля, че го видях в реката.

Кейт не каза нищо.

Пред църквата „Света майка“ дълги редици мъже с вързани зад гърба ръце чакаха да влязат вътре. Бяха предимно войници на Оливър в кафяво и сиво, тук-там се мяркаше някой дрипав селянин. Крис прецени, че трябва да са около четирийсет или петдесет души. Докато минаваха, хората ги гледаха мрачно. Някои бяха ранени; всички изглеждаха изтощени.

Един войник в кафяво подхвърли язвително на съседа си:

— Ето го благородното копеле от Нарбон. Той върши ония дела, от които се гнуси дори и Арно.

Крис все още се мъчеше да проумее тези думи, когато красивият рицар се завъртя.

— Тъй ли било? — викна той, сграбчи мъжа за косата, дръпна нагоре и с другата ръка плъзна кинжал по гърлото му.

По гърдите на клетника бликна кръв. За момент той остана прав, издавайки дрезгаво хъркане.

— Туй ти беше последата подигравка — каза красивият рицар.

Той стоеше и се усмихваше на човека, гледайки как кръвта му изтича, сетне се ухили, докато очите на жертвата се разширяваха от ужас. Войникът все още не падаше. Крис имаше чувството, че е минала цяла вечност, макар че навярно бяха само трийсет или четирийсет секунди. Красивият рицар гледаше мълчаливо, без да помръдва, а усмивката не напускаше лицето му.

Най-сетне човекът рухна на колене с приведена глава като за молитва. Рицарят спокойно протегна крак под брадата му и го ритна назад. Продължи да гледа предсмъртните гърчове на жертвата, които траяха още около минута. Най-сетне войникът издъхна.

Красивият рицар се наведе и избърса кинжала в панталона на мъртвия, а кървавата си обувка в жакета му. После кимна на Крис и Кейт.

Влязоха в църквата „Света майка“.

Из църквата се носеше гъст дим. Подът беше разчистен; още два века тук нямаше да има скамейки. Спряха край входа, красивият рицар явно не бързаше. Отстрани видяха да си шушукат неколцина войници, сбрани плътно един до друг.

Насред църквата бе коленичил за молитва самотен рицар в броня.

Крис се обърна да огледа другите рицари. Те явно водеха някакъв напрегнат спор; шушукаха яростно. Но нямаше представа за какво.

Докато чакаха, Крис усети нещо да капе по рамото му. Погледна нагоре и видя, точно над себе си увиснал човек, който бавно се полюшваше на въже. По крака му се стичаше урина. Крис отстъпи от стената и видя още пет-шест тела, провиснали под парапета на балкона. Трима носеха червените туники на Оливър. Двама бяха в селско облекло и един в бяло монашеско расо. Още двама седяха на пода и мълчаливо гледаха как горе връзват нови въжета; бяха пасивни, явно примирени със съдбата си.

Човекът с броня сред църквата се прекръсти и стана на крака. Красивият рицар каза:

— Милорд Арно, ето чираците.

— А? Що рече? Чираци ли?

Рицарят се обърна. Арно дьо Сервол бе на около трийсет и пет години, жилест, с тясна и неприятно лукава физиономия. Имаше тик на лицето, от който носът му потрепваше като на плъх. Бронята му бе оплискана с кръв. Той ги огледа с изморени, лениви очи.

— Чираци ли каза, Раймондо?