Дейвид Къртли: Наградата

Тя ме закова с потресаващо красивите си очи.

В близките дни може да се окажете без големи и загорели гърди. Джулиан Серрато ще ви убие, за да мълчите.

— В никакъв случай — отново се разсмя Кортингтън — Вие сте се погрижили за това. Направили сте ме неговата мечта, неговата награда! Той няма да ме убие, но ще се опита да ме похити.

Аз сключих вежди.

— Вие не допускате на какво е способен — добави тя. А аз съм уверена в обратното.

Малко по-късно ние с Бонер седяхме в затъмнената стаичка за наблюдение, без да я изпускаме от очи.

— Тази работа не ми харесва — проръмжа Бонер. — Прекалено е умна. Сигурно знае нещо и го крие от нас.

— На кого е интересно какво знае? — пренебрегнах въпроса. — Или мисли че знае. Главното е да се съгласи да ни сътрудничи. Сега ще притиснем Серрато.

Ние бяхме натъпкали вътрешностите й с наши прибори — за контрол, за следене, дори за убийство. В нея се намираше смъртта.

Разбира се, Джулиан Серрато ще го надуши. Но не ели все тая? Дреме ми, че ще го надуши. Ако се опре на собствените си знания, няма да се доближи и на хиляда мили до нашата нова Ребека Корингтън.

Но той не се опира на собствените си знания, а на собствения си усет.

Беше напълно възможно да я открадне от нас и да се окаже в капана, в безизходно положение. Той не е способен нито да я захвърли, нито да я унищожи, защото я обича. И няма да бъде в състояние да обезвреди милата ни идеална бомба с бавно действие. Нека колкото си иска да се забавлява с мисълта, че такова нещо е възможно.

Ние излетяхме за Атланта, където посетихме клиниката на изтъкнатия доктор Феликс Мартиндейл. Отведоха ни в личния му кабинет ни оставиха да чакаме. Бонер с пренебрежение разглеждаше дипломите в рамки, окачени по стените. Мартиндейл влезе по някое време и затвори вратата след себе си.

— С какво мога да бъда полезен? — осведоми се той.

— Нужен сте на правителството — заявих аз.

Бонер му показа снимката на Ребека Кортингтън.

— Напълно е възможно да доведат тази жена при вас — продължих. — В нея е имплантирана стандартна правителствена матрица от прибори. Ще ви помолят да ги премахнете.

— Но защо мен? — удиви се Мартиндейл.

— Не съществуват много лекари, годни да проведат такава операция. Вие сте един от тях — отвърна му Бонер.

— Освен това, вие имате определена репутация. Вече сте правили нещо от този род — поясних аз.

Мартиндейл бързо се опита да отрече очевидното, но не му дадоха възможност да се доизкаже.

— Слушайте, не е толкова важно — прекъсна го Бонер.

Аз изчаках, докато Мартиндейл се успокои.

— Освен стандартния набор, в нея се намира съвършено нова система. Да се открие е крайно сложно. Вие изобщо може и да не я забележите, но ако това стане, в никакъв случай не я премахвайте.

От гърлото на Мартиндейл се изстръгна хриплив шепот:

— Ще ме убият…

— Няма да го разберат — утеши го Бонер. — Само вие сте способен да забележите новите прибори, никой друг.

Мартидейл решително тръсна глава и рече:

— Няма да рискувам.

— Нямате друг избор — казах аз и се обърнах към вратата.

През нощта ми позвъниха. Шест агента бяха мъртви, Ребека Кортингтън бе похитена.

Дойдох на местопрестъплението на разсъмване. Командният център беше потънал в мрак. Компютърните монитори хвърляха синкави сияния върху насъбралите се фигури.

— Къде е тя? — попитах. Бонер отпи глътка кафе и тикна ръка в един от мониторите.

— Вече се намира във въздуха, на път към Чикаго. Частен самолет. Примерно на всеки час, тя се прехвърля в друг и курса се сменя, така че нямаме време да организираме атака.

Аз кимнах.

— А приборите?

— Все още работят, нито един не е излязъл от строя. Наистина, кой знае колко ще продължи това. Изглежда че ще имат намерението да й докарат доктора.

— Мартиндейл ли?

— Той е напуснал Атланта и си движи на запад.

Поех в дълбоко въздух в дробовете си и попитах:

— Серрато с нея ли е?

Бонер кимна към втория монитор. В лявата очна ябълка на Ребека бяхме поставили прибор за следене и сега виждахме каквото и тя виждаше.

Разкошен салон на частен самолет.

Мъж. Висок, силен мъж с тъмни, късо подстригани коси облечен в чудовищно скъп виолетов костюм. Дочухме как Ребека извика:

— Джулиан!

Мъжът наклони грациозно глава.

— Ето как изглежда сега Джулиан Серрато — отбелязах.

— Играе си с нас — промърмори Бонер. — Знае, че го наблюдаваме и още утре ще измени всичко: и лицето, и гласа си.