Клайв Къслър - Корабът на чумата

— Ъъъ, добре, капитане — заекна Кеслер. — Откъде дойдоха?

— Дори не ги видях — призна пилотът.

— Бяха биплани. Е, поне този, който свалих, беше.

— Сигурно са риба-меч — отбеляза Лихтерман. — Очевидно съюзниците си имат нов номер. Тези бомбардировачи не бяха катапултирани от „КСБ“. Подпомаганите от ракети мотори щяха да им откъснат крилата. Англичаните май имат нов самолетоносач.

— Но не видяхме да излитат самолети.

— Възможно е да са ни уловили на радара и да са излетели още преди да забележим конвоя.

— Можем ли да съобщим по радиото тази информация в базата?

— Йозеф работи по въпроса. Радиото все още лови само статичен шум. Ще стигнем брега след половин час. Дотогава връзката трябва да се изясни.

— Какво искате да направя, капитане?

— Стой си на мястото и наблюдавай за други риби-меч. Движим се с по-малко от сто възела и някоя може да ни изненада.

— А как са лейтенант Ебелхард и корпорал Дитц?

— Май бях чул, че баща ти е свещеник или нещо подобно?

— Дядо ми, в лютеранската църква в нашето село.

— Е, в следващото си писмо го помоли да каже една молитва за тях. И Ебелхард, и Дитц са мъртви.

Нямаше повече разговори. Кеслер продължи да наблюдава в тъмното за вражески самолет, като се молеше да не открие нищо. Опитваше се да не мисли, че бе убил двама души. Бушуваше война, а те бяха устроили засада на кондора без предупреждение, така че не трябваше да изпитва чувството на вина, което го тормозеше. Ръцете му не трябваше да треперят, а стомахът му не трябваше да е свит. Искаше му се Лихтерман да не бе споменавал дядо му. Представяше си какво би казал строгият пастор. Той мразеше правителството и тъпата война, която сега бе превърнала най-малкия му внук в убиец. Кеслер знаеше, че никога вече няма да може да погледне дядо си в очите.

— Виждам брега — съобщи Лихтерман след четиридесет минути. — Ще стигнем до Нарвик.

Кондорът се снижи до хиляда метра и полетя над северния бряг на Норвегия — гола, грозна земя, където пенестите вълни се разбиваха в неугледни скали и острови. Само няколко рибарски селца се гушеха сред безличните заливчета и зъбери, където местните жители едва си изкарваха прехраната от морето.

Настроението на Ернст Кеслер се подобри леко. Фактът, че вече летяха над земя, го караше да се чувства в безопасност. Не че щяха да оцелеят, ако се разбиеха в скалите, но да загинеш на земята, където щяха да намерят и погребат останките ти, беше много по-добре от анонимната смърт в морето като тази на английските пилоти, които бе убил.

Съдбата избра този момент да изиграе последния си коз. Външният двигател, който досега работеше на половин мощност и поддържаше движението на огромния самолет, спря толкова рязко, че перката внезапно отказа да се върти и се превърна в неподвижна скулптура от почернял метал, която ги затегли надолу.

Лихтерман се вкопчи в руля, опитвайки се да попречи на кондора да падне като камък. Тласъкът на дясното крило и тегленето от левия борд правеха невъзможно управлението на самолета, който упорито искаше да се наклони наляво и да се спусне надолу.

Кеслер бе отхвърлен върху картечницата и ремък с амуниции се уви около него като змия. Удари го в лицето, замъгли зрението му и разкървави носа му. След миг отново се понесе към него и щеше да го халоса в слепоочието, ако младежът не се бе навел и не го бе приковал към преградата.

Лихтерман удържа кондора в равновесие в продължение на още няколко секунди, но осъзна, че губеше битката. Самолетът бе прекалено нестабилен. Ако въобще имаха някакъв шанс да се приземят, трябваше да балансира тласъка и тегленето. Той протегна облечената си в ръкавица ръка и изключи десните двигатели. Неподвижната перка продължаваше да тегли лявата страна, но Лихтерман можеше да компенсира, тъй като самолетът се превърна в гигантски безмоторник.

— Кеслер, ела тук и си сложи предпазния колан — извика Лихтерман по интеркома. — Падаме.

Самолетът профуча над планина, издигаща се до фиорд с малък глетчер на върха, блеснал в ослепително бяло на фона на черните зъбери. Ернст запълзя иззад картечницата, когато нещо далеч долу привлече вниманието му. Дълбоко в пукнатината на фиорда се виждаше сграда, издигната отчасти върху глетчера. А може би бе нещо толкова старо, че глетчерът почти го бе скрил. Беше трудно да прецениш от бегъл поглед, но изглеждаше голямо, нещо като стар викингски склад.

— Капитане — извика Кеслер. — Зад нас. Във фиорда. Има някаква сграда. Мисля, че можем да се приземим на леда.