Майкъл Кан: Заговорът „Ханаан“

Спрях на края на стълбището, сърцето ми блъскаше. Опитах се да се ориентирам. Бях над аквариумите, над някоя от галериите. Подът вибрираше от бръмченето на помпите. Наведох се, за да премина под сноп оранжеви тръби. Май някъде бях прочела, че в аквариума „Шед“ има над 75 мили тръби.

Стоях на прага на нещо, което приличаше на дълга и тясна лаборатория. По дължина на пода от двете страни, бяха отворени входовете към аквариумите с риби, които бях проучвала отдолу. Повечето от отворите имаха ниско разположени предпазни перила. По средата на помещението, разпръснати между различни видове оборудване, се намираха малки аквариуми с риби на стоманени поставки — два аквариума, след това лабораторна маса, още три резервоара и дълбока метал на мивка, още два аквариума и накрая висок бял фризер. Две грамадни рибарски кепчета бяха облегнати на стената отдясно.

Отидох до първия отворен резервоар отляво и надникнах бързо в него. Само жълти и червени риби, стрелкащи се напред-назад във водата.

Реших, че аквариумът на акулите трябва да е в далечния край на галерията, вдясно от мен. Преминах колкото се може по-бързо през дългото помещение покрай другите резервоари и спрях за миг накрая, надниквайки в двете посоки към тесните проходи за съседните галерии. Не видях никого. Моля ти се, Господи, не позволявай Пол да е мъртъв. Поех дълбоко дъх и тръгнах по прохода.

Никога преди не бях виждала мъртъв човек. Освен на кино. В действителност те изглеждат много по-мъртви. Поне така изглеждаше Джо Оливър. Почувствах прилив на облекчение — не беше Пол, — последван от порив за повръщане. Оливър лежеше по гръб в локва кръв, близо до аквариума на акулите, краката му бяха разкрачени. Лявата му ръка до китката висеше над ръба на резервоара. Ризата и сакото му бяха оцветени в тъмночервено. Слънчевите му очила висяха накриво през лицето само на едното ухо, като оставяха открито едно отворено око. Миризма на човешки изпражнения изпълваше помещението.

Дръпнах се до стената, като се борех срещу необходимостта да повърна. Вдишах няколко пъти дълбоко и след това все още гнусливо се придвижих обратно до тялото на Джо Оливър. На пода, близо до лявото му коляно, имаше видео касета. В изпънатата си дясна ръка той държеше пистолет. На ревера на сакото му имаше бележка. Наведох се и прочетох отпечатаното на машина съобщение:

За моите приятели и семейство:

Не мога да продължавам да живея в лъжа.

Извинявам се за всичките си слабости.

Джо Оливър.

Загледах се в бележката и след това в раната от куршума, после в пистолета. Сива гръбна перка се плъзна бавно покрай ръката на Джо Оливър и изчезна под водата. На циментовия под личаха шест кървави отпечатъка от обувки, които отвеждаха от тялото на Оливър към тесен коридор.

Първите два отпечатъка бяха тъмночервени и наситени, следващите два бяха по-светли, само частични, последните два бяха едва видими петна от токове.

През бръмченето на водните помпи чух плискането на вода в дълбока мивка. Шумът като че идваше отвъд галерията. Той, изглежда, се мие, помислих си. Загледах се във видеокасетата. Шумът от плискането на вода спря. Завъртях се и огледах помещението за прикритие. В момента се намирах зад резервоара на акулите в далечния край на помещението. Водата в отворените резервоари бълбукаше. Нямаше къде да се скрия. Но в средата на помещението имаше стоманени маси, големи мивки и малки изправени аквариуми. Вероятно можех да се свра под една от масите.

Чух приближаващи се стъпки от единия край на коридора. Спуснах се покрай ръба на аквариума за акули към средата на стаята.

Точно тогава видях Пол Мейсън. Той се беше свил под една от стоманените маси, близо до другия край на дългото помещение. Гледаше ме с подивели очи, без да показва, че ме познава. Изразът на лицето му спря крачките ми — това беше само страх.

Преди да успея да продължа, стъпките зад мен прозвучаха в стаята близо до аквариума за акули и спряха. Вкопчих се за една от масите, краката ми трепереха, раменете ми увиснаха.

— Здравей, Кент — промълвих най-накрая. Бавно се завъртях.

Бях напълно права. Кент Чарлс стоеше до тялото на Джо Оливър. Държеше, топка влажна хартия в едната си ръка и тъмно кожено куфарче в другата. Той се усмихна и очите му се присвиха. Усмивката му беше ледена.

— Здрасти, Рейчъл — каза той. Гласът му беше спокоен, почти безразличен.

— Всичко свърши — казах аз, опитвайки се да овладея гласа си.

— Свърши ли? — Той се намръщи. Беше си свалил сакото, а ръкавите на ризата му бяха навити до лактите. — Какво свърши?