Майкъл Кан - Заговорът „Ханаан“

Горе отблизо той изглежда като гръцки храм. От по-далече и отстрани се открива неговата осмоъгълна форма.

Пол и аз се изкачихме по двата пасажа мраморни стълби Докато търсех в портмонето си поканата, чух някой да ме вика. Обърнах се и видях Бени Голдберг да се качва по стълби те към мен.

— Какво търсиш тук? — попитах аз.

— Защо? — Лицето на задъхания Бени беше почервеняло от тичането по стълбите. — Исусе, сърцето ми бие като на заек. — Той погледна към Пол. — Здрасти, професоре.

— Ти каза, че заминаваш за Сейнт Луис — продължих аз. — Щял си да заминеш минатата вечер след работа. — Аз направих няколко бързи сметки. Беше четвъртък вечерта. Бени трябваше да замине в сряда вечер. Съобщението за видеоизнудвача се появи в следобедните издания в сряда — тези, които Бени обикновено си купуваше.

— Отложиха заминаването вчера следобед — каза той. — Планирано е за следващата седмица по същото време. — Поехме нагоре по стълбите.

— Били ли сте някога на парти тук? — попита Бени.

— Не, а ти?

— Веднъж.

— Как избра фирмата това място? — попитах аз.

— Един от съдружниците й е важна клечка тук. От директорите, управителния съвет или нещо такова. Харлън Додсън, струва ми се.

Спрях на входа.

— Додсън?

Бени се намръщи.

— Или може би Кент Чарлс. Не съм сигурен. Така или иначе тук празнувахме Коледа. Приятно място за купони.

Подадохме гравираните покани на пазача при вратата. Няколко адвокати бъбреха в огромното фоайе. Двама бармани в бели костюми се виждаха през дорийските колони в далечния край на фоайето.

Барът беше разположен от лявата страна на изложбата с коралови рифове — деветдесет хиляди галона вода в стъклени резервоари, наредени покрай стените на кръглата зала. През деня един водолаз влиза в резервоарите с коралови рифове и ръчно храни морските костенурки, акулите и кораловите риби, докато говори на зрителите по микрофона в маската за гмуркане.

Бил Уилямс, почетният гост, стоеше от лявата страна на бара с гръб към изложбата от коралови рифове и се здрависваше с доброжелатели. Той беше върлинест, плешив мъж, леко изгърбен, с жизнена усмивка и сърдечен смях. Тъкмо потупваше Джо Оливър по гърба, когато Пол и аз се приближихме.

— Благодаря ти, Джо — каза той. — Това е чудесен съвет. — Уилямс ме видя и се захили. — Здрасти, Рейчъл. Толкова се радвам, че можа да дойдеш. — Джо Оливър ми кимна, без да се усмихва, и се отдалечи.

— Моите поздравления, съдия — казах аз и му протегнах ръка.

Той я покри с двете си огромни лапи.

— Благодаря ти, Рейчъл. И, моля те, за още една седмица да е Бил. Как си напоследък, скъпа?

— Не се оплаквам — отвърнах аз. — Заета съм и имам интересни дела.

— Чудесно. Адски ми липсваш, Рейчъл. Ти свърши страшно добра работа за моите клиенти. На всички ни липсваш.

— Благодаря. — Аз го представих на Пол Мейсън и наблюдавах как те стиснаха ръце и разговаряха.

По време на ранните ми години в „Абът и Уиндзър“ аз бях единственият човек, готов да работи по делата на Бил Уилямс. Бил беше старомоден адвокат в буквалния смисъл на тази фраза: добросъвестен, търпелив и щедър. Същите тези качества го бяха направили лесна плячка за младите пуяци в „А. и У.“, които редовно му отнемаха по-важните клиенти и лично се грижеха за това делът му на партньор да бъде намален.

По-амбициозните млади колеги със своите сеизмографски възможности да засичат и най-незабележимите промени в йерархията на фирмата избягваха Бил Уилямс и потулваха възложените им от него задачи. Още преди да напусне „Абът и Уиндзър“, той наистина беше изолиран от компанията. Постоянно доброто му настроение само го правеше по-патетичен. Когато се освободи място във федералния съд, фирмата използва своите политически връзки, за да застреля с един куршум два заека. Партито беше опит да го изпратят с остатъка от добри чувства на бившите му партньори.

— С нетърпение очаквам появяването ти пред мен в съда — ми каза Бил Уилямс.

— Също и аз, Бил. При условие, че прочетеш моите бележки този път. Но няма да можеш да ги променяш по време на процеса.

Той избухна в смях. Бил Уилямс беше педант по отношение редактирането на бележките. Той щеше да редактира и да преписва, да редактира и да изглажда до последния момент, а понякога и след това.

— Обещавам, че няма да ги докосна — каза той.

— Просто ги прочети и ги приеми като божие откровение — отвърнах аз с усмивка.

Той се засмя отново, но след това някой друг привлече вниманието му.