Стела Камерън - Омагьосана

— Пипа — настойчиво прошепна той. — Трябва да говоря с теб.

Тя пусна дръжката на вратата и бавно тръгна към него.

— Струва ми се, че ми каза да стоя далеч от теб. Не употреби ли и думата унищожавам?

— Моля те! Сега не е време за упреци. Бях дълбоко обезпокоен.

— А вече не си.

— Дълбоко обезпокоен съм от пет дни насам — рече той, преди предпазливостта да го възпре. — Това е времето, през което ти все ме отбягваш.

— Съобразявах се с желанията ти.

— Е, сега промених решението си. Помниш ли, когато ти казах, че може да ми потрябва твоето скривалище? На колко време път оттук е?

— Не е много далеч. Около час на добър кон.

Облекчението го накара да се отпусне.

— Точно такова място ми трябва. Ще дойдеш ли с мен, за да посрещнем Струан? Мисля, че е много важно да разполагам с помощ наблизо, но не прекалено близо. Ако ми позволиш, ще го заведа в твоята хижа. Съгласна ли си?

— Защо?

— Няма време да ти обяснявам. Просто повярвай, че никога няма да сторя нещо, с което да ти навредя.

Тя прехапа долната си устна и той видя как се бори с решението си, преди да каже:

— Наистина ми се струва, че си ме омагьосал, Кейлъм Инес. Непрекъснато ме държиш подвластна на магията си. Ела, казваш ти, и аз идвам. Върви, и аз си тръгвам. А сега отново „ела“. И, да… ще дойда.

Светлината вече отслабваше.

— Ще се наложи да се движиш близо зад мен — каза Пипа на Кейлъм, който водеше втори кон за поводите. — Познавам пътя добре, но на места е прекалено тесен.

Докато наблюдаваше Кейлъм и Струан заедно, Пипа виждаше как двамата безмълвно се разбират.

Кейлъм бе оставил Пипа сред брезовата горичка, докато той излезе на коня си, за да спре наетата карета на Струан. Като си размениха само няколко думи, Струан се качи на втория кон, който Кейлъм бе довел, и изпрати каретата обратно по пътя, откъдето бе дошла.

Старите приятели не се застояха на пътя, за да говорят далеч от слуха й. Вместо това и двамата веднага дойдоха при нея и след като Струан кимна за поздрав и целуна ръката й, Пипа разбра, че е време да ги поведе към хижата, без да се бавят повече.

Изоставената ловна хижа се намираше дълбоко в горите, южно от имението Клаудсмур Хол. Щом стигнаха до миниатюрната жълта каменна постройка, Кейлъм бързо скочи от коня си и помогна на Пипа да слезе.

— Бързо — рече Кейлъм. — Ще е най-добре да се върнем поотделно, и то когато вече е почти тъмно. Ще настаня Струан и ще те последвам след няколко минути.

Тя уплашено го погледна.

— Но ти не знаеш пътя!

Той се усмихна и отвори вратата на хижата.

— Кажи й, че имам нос на хрътка, когато става въпрос за намиране на пътя, Струан.

— Не лъже — потвърди Струан, като ги последва в единственото помещение в постройката.

Комин, облепен с обли речни камъчета, се издигаше до покрива. При предишното си идване Пипа бе помела пръстения под и бе постлала пъстра черга. Масата и две дървени пейки бяха останали от дните, когато хижата е била използвана за подслон от ловците. Кейлъм се огледа.

— Значи това е скривалището ти, Пипа. Много ми харесва.

— Не е нищо особено — рече тя. — И няма да осигури на Струан много удобства. — От един сандък под единствения прозорец тя извади пъстър юрган, вълнено одеяло и възглавница.

Струан се ухили.

— Това са всичките удобства, които ми трябват, милейди. Нищо чудно, че го намирате за толкова приятно място.

Щом излязоха навън, Кейлъм я повдигна на коня й, поколеба се, после наведе лицето й към себе си, за да я целуне.

— Бъди много внимателна, сладката ми! Отнасяш със себе си сърцето ми.

След припряното сбогуване Пипа се отправи по пътеката, която познаваше така добре, с глава, изпълнена от тих шепот и сладки копнежи.

Едва стигна до първия разклон и се сети, че е забравила нещо. Храната, която бе отмъкнала от килера, докато никой не я гледаше, все още висеше в една торба, закачена на седлото й.

Пипа бързо се обърна и подкара коня си в тръс по пътя назад, скочи на земята още преди да е стигнала хижата и изтича бързо по мекия килим от паднали иглички, които приглушаваха стъпките й.

Как се бавеха мъжете! Още дори не се бяха захванали да накладат огъня.

Понесла торбата, тя се приближи към вратата, която Кейлъм не беше затворил след себе си.

— Как можеш да си сигурен, че е бил същият змиеукротител? — съвсем отчетливо чу тя въпроса на Струан. — Трябва да са изминали толкова много години! Сигурно вече е съвсем друг човек.

— Казва се Гуидо. Той е. А и си спомних още нещо. Спомних си как изгорих ръката си, когато бях малък.