Стела Камерън - Омагьосана

— Не! — Етиен се хвърли към едно чекмедже наблизо, където лежеше тънък стоманен нож. Успя да хване дръжката на чекмеджето и задърпа.

Една голяма корава ръка се сключи около неговата и я тръшна върху масата.

— Копелето на една курва, поставено в люлката на невръстен херцог, защото курвата мразела бащата на невръстния херцог и смятала да се докопа до онова, което е негово. Чрез теб. Много хитро, от нейна страна, нали?

Етиен едва си поемаше дъх и усети как по ъгълчетата на устата му се пенят слюнки.

— Много лошо, дето ти е казала, че всички, които знаят, са мъртви… освен нея. Много глупаво, от нейна страна. Мислила си е, че щом ти разкрие, че е истинската ти майка, ти ще я закриляш. А ти я уби точно заради това. Само че помощничката на змиеукротителя не е била единствената, която е знаела, че тя е взела законния наследник на херцога и е оставила теб на неговото място. Нея вече я нямало, но не и Кора и Миранда.

— Кора вече е мъртва — проплака Етиен.

— Няма да говорим за това. Миранда не е мъртва, нито пък аз. Затова ти ще платиш за мълчанието ни.

— Ще убия и двама ви!

Мъжът се разсмя, а смехът му накара Етиен да изповръща цялото съдържание на стомаха си.

Когато приключи с изцапването на дрехите си и на полираното писалище, както и на скъпите килими, той се взря в безизразното лице над себе си.

— Ще убия и двама ви!

— Не, няма — каза мъжът. — Защото ние сме взели предпазни мерки. А няма да е зле ти да наглеждаш онази кучка Хорвил. Може да започне да създава проблеми.

Анабел? Анабел не биваше никога да разбере какво се е случило тук тази нощ.

— Аз мога да се справя с Анабел — каза той, като едва успяваше да си поема дъх. Потърси кърпичката си и когато я откри, я притисна към устните си, върху които все още усещаше противния горчив вкус.

— Изслушай ме много внимателно. Трябва да се занимаеш и с още нещо. Когато го сториш, аз ще се върна, за да се погрижа за другите ни уговорки.

Мъжът се изправи и искрящите очи на Етиен проследиха разгъването на високото кльощаво тяло.

— Инес — каза мъжът. — Трябва да се отървеш от него. Както и от приятеля му, ако и той знае.

— Да знае какво? — попита Етиен. — Чонси? Инес човек на Чонси ли е?

За миг в малките светли очи на мъжа се появи недоумение.

— Чонси ли? Забрави Чонси, глупак такъв! С него няма никакъв проблем. Инес ти е проблемът.

— Защо души наоколо и се навърта около годеницата ми? Той никога няма да успее…

— Млъкни! И ме чуй добре. Трябва да се справиш с Инес, преди той да се е справил с теб.

— Ще му кажа да си върви, и това ще сложи точка на въпроса. Устата, лишена от устни, за миг се присви.

— Ще го убиеш, и това ще сложи точка на въпроса. Ще убиеш законния херцог Франчът.

— Законния… — езикът на Етиен отказа да изрече останалите думи.

— Той е мъжът, който би трябвало да седи там, където си се настанил ти, копеле. Действай внимателно. Остави си достатъчно време, за да се увериш, че няма друг свидетел срещу нас. После действай.

Етиен успя само да кимне.

— Сега ще те оставя. Но винаги ще съм наблизо.

— А името ти? — задави се Етиен и задърпа и без това вече разпасаната си риза. — Кажи ми името си и къде мога да те открия!

— Аз ще те открия. А името ми няма никакво значение. Мисли за мен просто като за баща си.

Есента. Пипа почувства нетърпеливото й жилване в острия хлад на утрото. Това беше само плод на въображението й. Август все още бе в разгара си.

Откъм поляните се надигаше мъгла като плаващ муселин. Пипа бе тръгнала да търси Кейлъм. Усещаше есента. А с есента щеше да дойде и сватбата й.

Ето го, вървеше бавно с наведена глава нагоре по стъпалата между терасираните градини на замъка.

Пипа се сгуши по-плътно в наметалото. Тук всеки би могъл да ги види.

Но краката й се движеха така, сякаш тя нямаше власт над тях. Надолу, надолу, надолу.

Кейлъм вдигна лице, видя я и спря да се изкачва.

А тя беше достатъчно близо, за да забележи отчаянието му.

Тя каза, че то ще те убие. Собствените й думи от предишната нощ прокънтяха в съзнанието й.

— Добро утро, Кейлъм — рече тя, като слезе и последните стъпала, които я доведоха до него. — Бих искала да те прегърна много силно, скъпи приятелю.

— Ще сториш добре, ако не рискуваш да се отдаваш на подобни чувства тук, където може да бъдат чути, милейди.

Гняв припламна в душата й.

— Виждаме се, но не се чуваме ясно оттам. Бих искала никога да не напускам прегръдките ти. Без теб аз не съм дори и половината от себе си.