Стела Камерън - Омагьосана

— Господи, Пипа! — Той извърна лице от нея. — Не знаеш какво говориш. Върни се!

— Да се върна ли! — Очите й засмъдяха, но сълзите, които заплашваха да се излеят, бяха родени не само от болка, а и от гняв. — Какво говориш? Да се върна?

Сълзите преляха и тя протегна ръце към него. Кейлъм отстъпи назад.

— Недей. Може да ни видят, казвам ти.

— Нека ни видят! Нека всички ни видят, Кейлъм. Ти ме търсеше. Каквато и да е била причината, ти ме последва тук и ти ме преследваше. А сега се опитваш да ме държиш далеч от себе си.

— Да! — извика той, като отпусна глава назад. Мушна ръце в джобовете си и се загледа към небето. — Държа те далеч от себе си, защото се страхувам, че може да те унищожа.

— Не разбирам…

— Не е нужно да разбираш повече, отколкото вече знаеш. — Той я погледна и страстта в очите му разкъса душата й. — Искам всичко. Но не, ти не ме разбираш, аз искам всичко! А когато взема всичко, може да погълна и тялото ти, и душата ти. Стой далеч от мен, преди да съм те унищожил.

Етиен стоеше до прозорците в миниатюрния салон под кулата с камбанарията. Оттук отлично виждаше терасираните градини.

— Какво правят сега? — попита Анабел.

— Нещо се помайват — каза й той, като внимаваше да остава скрит зад драпериите.

Анабел, облечена в шумолящ прасковен сатен, крачеше по зелените копринени килими пред огъня в изящната малка камина, облицована с италиански плочки.

Етиен погледна жената, от която вероятно нямаше да може да избяга — никога — и почувства гняв срещу окаяното си положение.

Вече й беше казал за нощната пародия. Изглежда, нямаше друг избор. Нуждаеше се от съучастник, от някой, който да го съветва и да му помага, а нямаше никой друг. Тя беше обещала, че онова, което й бе доверил, ще си остане само между тях, че дори и Анри няма никога да чуе ужасната истина.

— А сега? — попита тя, като вплете пръстите на двете си ръце. — Какво правят сега?

— Разделят се, струва ми се — отвърна той. — Какво да правим?

— Ще се погрижим да не успеят в заговора си срещу нас — каза Анабел. — И двамата са замесени. Винаги съм го подозирала. Не ми харесва какво е казал твоят… онзи мъж. Чонси стои зад всичко. Той е открил, че има някакви съмнения относно самоличността ти, и е изровил този Инес. Инес е убедил Миранда, че той е херцогът, и тя му е казала всичко.

— Те са сигурни. Ако си права, това означава, че Чонси също е сигурен и ще ме разобличи. Той… онзи мъж каза, че трябва да се отърва от Инес, преди той да ме изобличи пред света.

— Ако Кейлъм Инес имаше достатъчно доказателства, за да предяви правата си към титлата, вече щеше да го е сторил. Но той не разполага с такива.

— Ами ако ги получи?

— Разделят ли се?

— Да. Тя се връща в замъка. Той пак тръгва надолу.

— Добре. Лейди Филипа те използва. А сега ние ще я използваме. Всичко трябва да стане според плана ми. И двамата ще умрат заедно.

Сега на Етиен тази идея му се стори по-привлекателна. Той вече си бе съставил свой собствен план, да се ожени бързо за Филипа, при това тайно, за да е сигурен, че няма да има никакви пречки да получи Клаудсмур. Но може би в края на краищата планът на Анабел беше за предпочитане.

— Разбра ли? — попита тя.

Той бавно кимна.

— Отговори ми — извика Анабел.

Как само мразеше нейния обикновен, писклив глас — наследство от недодяланата й майка.

— Да — съгласи се Етиен. — Трябва да бъдем предпазливи.

— Трябва да направим това, което трябва да бъде сторено! — и с тези думи тя разби кристалната чаша, която държеше, в камината. — Слушай ме добре! И прави, каквото ти се казва!

Пипа, която усещаше такава болка в гърлото си, че си мислеше, че вече никога няма да може да преглътне, влезе в замъка през една малко използвана врата в западното крило. Почти никой не идваше насам, и тя се бе научила как да отива до апартамента си и да излиза оттам в сравнително усамотение.

Той й беше казал да го напусне — да го остави завинаги.

Кейлъм не искаше да се разделят, тя бе уверена в това. Но той се страхуваше от нещо и искаше да я държи настрана. Тя се усмихна горчиво. Той бе мъж. Никога не би му и хрумвало, че тя може да му помогне.

— Пипа. — Тя чу името си и в същия момент видя херцога. — Търсех те навсякъде. Моля те, трябва да поговорим.

— Добро утро, Франчът. Надявам се, че сте се забавлявал на панаира снощи.

Някакво странно изражение — тъга? — се появи на лицето му.

— Бях много небрежен в отношението си към теб. Сега го разбирам и се надявам, че ще ми позволиш да се поправя, преди да станем съпруг и съпруга.