Катрин Каултър - Цената на рая

— Ще й донеса за предателството ти веднага щом се върнем. Мисълта да те видя с нож в гърлото звучи привлекателно.

— Няма да го направи, Тревор, не се притеснявай. Ще мълчим като мумии и майка ти няма да разбере, че сме се включили в златната надпревара. Ами Урсула — какво мисли тя за всичко това?

Тревор й хвърли учуден поглед.

— Урсула е момиче.

— Не мога да го приема за довод. Та какво мисли тя за съкровището?

— Не знам.

— Бих желала да отбележа, Тревор, че момичетата са надарени и с ум, и с въображение. Може би те притежават способности, за които мъжете дори не подозират.

— Да, така е — съгласи се Тревор без въодушевление.

— Херцогинята има право. Момичетата притежават много неща, включително и умения, които никога няма да престанат да удивляват мъжете — забележката на Маркъс беше предизвикана от прелестна наглед девойка, най-неприкрито оглеждаща ги двамата с Тревор. — Погледът на оная сладурана може да означава само желание за невинен флирт, но може и да е покана за взаимна размяна на удоволствия.

Херцогинята стисна устни. Тревор го изгледа намръщено.

Пътят до Хай Роу изминаха в мълчание.

Както се оказа, при господин Леонардо Бърджес ги очакваше голяма изненада.

Веднага след като му се представиха, антикварят ги въведе бързо в потъналия в прах магазин и дръпна плътно завесите на прозорците.

— Няма да повярвате — каза той, разтърсвайки ентусиазирано ръката на Тревор.

— Вероятно не — отвърна Тревор и се усмихна, за да не прозвучат думите му като обида.

Господин Леонардо Бърджес притежаваше тяло с внушителни размери, напълно плешива глава, върху която отглеждаше огромни черни мустаци, намазани с восък, без да се пести материала. Устните му се изкривяваха в подобие на усмивка, докато говореше, разкривайки криви предни зъби.

— Радвам се, че дойдохте, господин Уиндъм. И вие, милорд. Познавах чичо ви, но за първи път имам удоволствието да видя очарователната ви съпруга. Много добре, много добре. А сега, господин Уиндъм, позволете ми да споделя с какво дълбоко съжаление научих за смъртта от баща ви от скъпата госпожа Уиндъм.

Бащата на Тревор беше покойник от пет години, но това не попречи на сина му да кимне с печално изражение.

— Благодаря ви, сър. Доколкото разбрах, попаднал сте на следа, която ще ни отведе до съкровището на Уиндъм.

Господин Бърджес се приближи и снижи гласа си почти до шепот.

— Повярвай ми, момче, не съм глупак. Знам какво е мнението ти за развинтеното въображение на родителите ти. Отношението на предишния граф също беше презрително. Но аз имам ли вид на човек, който ще повярва на безумия? Все още съзирам колебание в очите ти. Е, добре, нека съм изкуфял дъртак за теб. Почакай да видиш само — той се обърна и изчезна с такава бързина, каквато телосложението му позволяваше, през завесите на врата, водеща към задна стая. Когато малко по-късно се завърна, ръцете му грижливо обгръщаха впечатляваща с размерите и възрастта си книга. Върху корицата й се мъдреше масивен кръст, обрамчен с красив наниз от перли. Червен кръст и тъмносиви перли. Червеното мастило беше избледняло и се лющеше. Личеше си, че книгата е антика.

— Елате тук, далеч от светлината. Боя се, че страниците могат да се разпаднат под действието й. А сега, погледнете всички.

Господин Бърджес внимателно сложи книгата върху един тезгях. Помещението се изпълни с праха, вдигащ се при обръщането на всяка една от дебелите страници, красиво изписани с черно, синьо и червено мастило. Изобилстваха илюстрациите — на животни, пасящи на фона на необикновено изглеждащи скални образувания, на свещеници, благославящи коленичили мъже и жени на градски площад, на вътрешността на малък нормандски параклис, който им изглеждаше познат. И най-накрая — рисунки на великолепно абатство, чиито контури се губеха в тежки черни облаци. Няколко страници бяха посветени на околностите на абатството.

— Абатството ми е познато — каза Маркъс, очертавайки с пръст контурите му.

— На мен също ми се удаде да го позная, милорд — абатството „Сейнт Суейл“, някога един от най-богатите манастири в цяла Северна Англия.

— Развалините му лежат много близо до Чейз Парк — добави Маркъс.

— Значи това е „Сейнт Суейли“ — каза Херцогинята. — Като деца с Фани и Антония играехме на гоненица из развалините, нещо като „на индианци“ в Америка.

— Бил е в началото на черния списък на Кромуел, чакалът му ненаситен.

— Кромуел ли? — обади се Тревор. — Мислех, че Кромуел е човекът, повел антироялистите, които обезглавиха крал Чарлз I в средата на седемнадесети век.