Катрин Каултър - Цената на рая

— Оливър Кромуел е пра-правнук на племенника на този Кромуел, за когото сега става дума. Предателство, алчност, властолюбие — ето сместа, от която са направени всички кромуеловци. Крал Хенри VIII дал на Томас Кромуел титлата вице-регент и властта на пръв министър — много повече, отколкото се полага на един човек, който не е крал.

— Какъв е списъкът, за който спомена — попита Тревор.

— Кралската хазна била празна. За краля най-лесният начин да оправи положението бил да сложи ръка върху манастирите, които тогава дължали вярност на папата, а Хенри VIII се обявил за глава на английската църква. Списъкът на Кромуел започвал с най-богатите манастири. Разорението им продължило три години, от 1535 насетне.

— Започвам да разбирам къде е източникът на легендата за съкровището — каза Маркъс. — Много от манастирите притежавали значителни богатства, не само в земя и имоти, но и в злато и скъпоценности, събирани в течение на векове. Още тогава имали безценни религиозни атрибути — инструктирани златни кръстове и други подобни вещи. Предупредени са били за идването на хората на Кромуел и са скрили каквото могли.

— Напълно вярно, милорд — засия одобрително господин Бърджес, а Маркъс добави.

— Бих си помислил само, че щеше да им е по-лесно да избягат със съкровищата си, вместо да ги заравят.

— Те са били свети хора — каза Бърджес благоговейно. — Не са искали богатството на манастира да попадат в ръцете на краля грабител.

— Доколкото паметта ми подсказва — продължи Маркъс, — голяма част от монасите се оказали без средства за препитание и без идеи как да си го набавят, след като кралят разпродал манастирите им като стока — по цени, определени от него самия.

— Истина е — бедните хорица!

— Значи ти можеш да ни упътиш къде някой безименен монах е заровил богатството на абатството си? — намеси се Тревор.

— Не съвсем, господин Уиндъм. Разполагам с доказателство за съществуването на съкровище.

Господин Бърджес обърна на друга страница — без илюстрации, с текст, изписан на латински. Пръстът му пробяга по редовете.

— Монахът твърди, че се е случило на първи май, на празника Белтейн, който и досега се отбелязва в Шотландия и тук, в Северна Англия. Нощта е била непрогледна и ветровита. Силният вятър разгарял запалените огньове и озарявал хора, обхванати от дива възбуда. Мнозина били обгорени до смърт, но никой не се помръдвал, защото всички вече се били поддали на транса, до който ги докарвали ритмите на древна музика, възвестяваща животворната топлина и изобилието на идващото лято. Пише, че заедно с шестима от братята извлякъл някакъв голям сандък от абатството, криейки се в сенките, за да не попаднат на погледа на хората на Кромуел, изпратени да попречат на осъществяването на замисъла им. Погледнете тук — изглежда са носели и тяло с тях — огромно, подуто тяло. Много странно. Какво тяло ли ще е това? По-нататък пише, че обещали на светия отец на манастира, че кралят никога не ще успее да се докопа до богатството им, за да го използва за нечестивите си цели.

Страницата свърши. Господин Бърджес внимателно я обърна. Следваха няколко рисунки. Празнични клади се извисяваха до небесата, а до тях хора, с изписано на лицата им необуздано въодушевление, се взираха нагоре, към върховете на пламъците. Малко след това същите хора сочеха или се протягаха да достигнат нещо, само че се намираха във вътрешността на стая, а не на открито, до огньовете. Те също гледаха нагоре.

И тази страница беше внимателно обърната, но след нея нямаше друга. Очевидно беше, че някой е откъснал следващите една или няколко страници.

— Проклет да съм! — възкликна Маркъс.

— Наистина — съгласи се Тревор.

— Но кой е късал от книгата? — попита Херцогинята. — И кога?

— Много отдавна — отговори Бърджес. — Ръбовете на хартията, където е късано, са пожълтели. Виждате ли?

— Във всеки случай крадецът не е намерил съкровището — изкоментира Тревор, — иначе новината щеше да е сензацията на десетилетието.

— Вие, сър, ми изглеждате много познат — каза неочаквано Маркъс. — Нещо в движенията на главата, начинът…

— Да, милорд. Мисля, че би трябвало да бъдем наполовина братовчеди. Както и с вас, господин Уиндъм. Божичко — добави той, усмихвайки се на Херцогинята, — всичките сме една кръв. Майка ми е незаконородено дете и наполовина сестра на вашия дядо. Ето защо не беше трудно да бъдем приятели с баща ви, господин Уиндъм, и да запазим приятелството си, след като той замина за колониите. Графът разбира се не ме приемаше за свой роднина.