Катрин Каултър - Цената на рая

Маркъс разтърси енергично ръката на незаконния си полубратовчед на сбогуване с обещанието да бъде приет за равноправен член на рода.

— Боже Господи — поклати глава Маркъс, докато се връщаха при конете си, — забележителна приемственост. Мислиш ли — обърна се той към Херцогинята, — че от мен се очаква да продължа традицията на създаване на извънбрачно потомство? Дали призраците на предците ми ще ме преследват, ако не хвърля семето си навсякъде из околността?

— Забележката е основателна — отвърна тя намръщено, — но се отклонява от основния проблем. Наученото ме кара да вярвам, че историята за това съкровище не е измислица на болен мозък.

— Записах всичко — каза Тревор.

— А ти много добре прерисува илюстрациите — добави Маркъс по адрес на Херцогинята. — Нямах представа, че имаш такива заложби. Не преставаш да ме изненадваш.

— От много неща нямаш представа, Маркъс — каза тя. — Или може би имаш, но не я приемаш.

Върху устните й се появи полуусмивка, която го накара да пожелае горещо Тревор да се намираше на другия край на света. Желаеше я. Животински. Веднага. По дяволите Тревор! Потрепери от желание.

Херцогинята се извърна да го погледне и полуусмивката й замръзна, но тя не отклони погледа си. Даже несъзнателно се приближи на крачка към него. Маркъс изруга.

Тревор огледа и двамата, бързо се метна на жребеца си и заби пети в хълбоците му. Думите му долетяха през рамо.

— Внимавайте да не паднете от някоя скала!

Маркъс избълва отново проклятие и й помогна да яхне кобилата.

— Само почакай! — каза той. — Само почакай!

Тя произнесе бавно, с поглед, впит в ядно блесналите му сини очи.

— Решила съм да намеря това съкровище, Маркъс.

— Кое съкровище? — неговите очи пък не се откъсваха от гърдите й.

През целия двучасов път обратно Маркъс яздеше, без да промълви и думичка, с поглед, забит неотклонно между ушите на жребеца си. Тя също не го погледна, но мислите й бяха насочени към него, само към него и неговите мисли и евентуални желания, отнасящи се до нея. Краката й припряно пришпорваха кобилата.

Когато стигнаха конюшните на имението, той почти я смъкна от гърба на коня, сграбчи ръката й и каза едва чуто.

— Ела. Веднага.

Поведе я почти тичешком навътре, изрита вратата на едно от помещенията за храна на животните и я затвори зад себе си по същия начин. В бравата имаше ключ и той го превъртя, без да изпуска дясната й ръка.

Никога не си беше представяла, че някой мъж може да прояви такава настойчивост посред бял ден. Щеше да им отнеме не повече от пет минути да стигнат до спалнята и леглото му. Беше чакал два часа, а не можеше да изтърпи още пет минути? Очарователно. Може би сега щяха да преминат отвъд границата.

Горещо се надяваше очакванията й да се сбъднат. Желаеше го.

— Сега — каза, обръщайки се с лице към нея. Придърпа я към себе си. Бузите му горяха, присвитите му очи я поглъщаха. — Побързай, Херцогиньо!

Притисната към гърдите му, тя усещаше силните удари на сърцето му. Двете простички думи, произнесени от него, сякаш се забиха в мозъка й.

— Какво искаш от мен да направя? — тя шепнеше, възбудата не й позволяваше да говори по-високо. Подпря се с ръцете си на гърдите му и се изправи на пръсти. — Маркъс, кажи ми какво искаш да направя.

Той я погледна втренчено.

— Бъди самата себе си. Искам да видя дали отново ще стенеш под мен, дали ще загубиш контрола над себе си от възбуда.

Ръцете му разкопчаха жакета на костюма й и обхванаха гърдите й през тънката бяла материя на блузата. Той затвори очи и отметна назад глава, стискайки меката плът.

Шапката й отхвърча нанякъде, след нея паднаха иглите от косата й. Устните му целунаха ухото й, дъхът му затопли плътта й, пръстите му се заровиха в косата й.

— Желаеш ли ме, Херцогиньо?

Тя го притегли по-плътно към себе си. Ръцете й се спуснаха по гърба му.

— Мисля, че това е най-глупавият въпрос, който съм чувала от теб.

Думите й иначе биха предизвикали усмивка, но сега му беше трудно да се усмихва. За мигове съблече всички дрехи от нея и я положи да легне по гръб. Застанал над нея, погледът му не се отдели от лицето й през цялото време, докато се освобождаваше от дрехите си, започвайки от ботушите и панталоните. Когато застана пред нея гол, леко разкрачен, с възбуден и натежал член, тя протегна ръце към него и почти изплака.

— Моля те побързай, Маркъс! Боже, ти си по-хубав и от жребеца си!

— Жребецът ми може да нарани кобила, когато я възкачи, докато аз никога не бих те наранил. И напротив, Херцогиньо, ще се постарая да не бързам.