Катрин Каултър - Цената на рая

— Не смей да ме наричаш глупава крава!

Получи трети удар и се нахвърли върху й, но едва избегна четвъртия, който със сигурност щеше да разкъса плътта му. Помогна му залитането й, когато тя отскочи назад, за да не я достигне.

Той се закова на място. Беше готов да повярва, че сънува, ако не беше болката от ударите. Гласът му прозвуча по-строго и безмилостно, отколкото този, с който вкарваше войниците си в битка:

— Да не си ме ударила още веднъж, Херцогиньо! Ще те накарам да съжаляваш, задето изобщо посмя да ме удариш.

— Опитай се и ще те смачкам, глупако, неблагодарно нищожество. Господи, като си помисля, че аз те измъкнах от жалкото ти положение, че считах, че ти дължа наследството! Не заслужаваш нищо друго освен един хубав унизителен бой. Точно от това се нуждаеш и заслужаваш.

Тя захвърли камшика по него, сграбчи чифт поводи и ги размаха с всичка сила. Почувства мига, в който металното парче се впи в плътта му, а после се стовари и върху черепа. Заслужил си го беше. Загледа го как се олюлява с ръка на главата, където го беше ударила, как после се свлича на колене и се килва на една страна в безсъзнание.

Колко хубаво беше да осъзнаеш силата си! Тя постави юздата на земята и се отпусна до него, за да провери пулса му. Сърцето му работеше нормално. Щеше да се оправи, глупакът му с глупак. Надяваше се само да го сполети главоболие, не по-слабо от най-ужасните й пристъпи на болки в стомаха.

Тя се изправи, приглади още веднъж блузата си и съвсем спокойно се облече. Хвърли му последен поглед, след това се усмихна при вида на пораженията по дрехите му от камшика и излезе от стаята, затваряйки тихо вратата зад себе си.

Валеше, духаше силен вятър и наоколо беше притъмняло. Клоните на дърветата се блъскаха едни в други.

— Също като в нощта на Белтейн, за която пишеше монахът — произнесе тя високо и се разсмя, подлагайки лицето и косата си на дъжда. Чувстваше се чудесно, пълна със сили.

Уютно беше в Зелената кубовидна стая с буйно горящия в нея огън и плътно спуснатите завеси на прозорците. Беше седнала там сама в късния следобед. Този път самотата я караше да се чувства добре. Съвсем бегло в мислите й се мярна Маркъс. Какво ли правеше, ако се беше върнал в съзнание? Може би трябваше да стане и да го посрещне. Нямаше да се удържи да не се разсмее в лицето му. Вместо това се усмихна на пламъците, а топлината им се разля и във вътрешностите й.

— Здравей, Херцогиньо. Може ли да говоря с теб?

Тя се обърна бавно и погледна Тревор. Красавец, помисли си, при това не глупак като съпруга й.

— Заповядай, влез.

Той спря до стола й, после се премести до камината и облегна рамена на полицата й.

— Знаеш ли, Херцогиньо, можеш да говориш откровено с мен. Знам, че сме почти непознати, но пък понякога и непознатите може да са от полза. Може да им се има доверие. Те могат да пазят тайни. Нещо те тревожи.

— Нищо ми няма — каза тя. — Вече нищо не ме притеснява. Какво те е накарало да мислиш така?

— Твоята скованост. Когато замлъкнеш и застанеш неподвижно като картината над камината, знам, че си обезпокоена.

За негова изненада тя се разсмя.

— Много си наблюдателен, Тревор, но моята скованост сега не говори за същото нещо, както моята скованост вчера или дори преди два часа. Сега, честно казано, се дължи само на умора. Така че, повярвайте ми, сър, всичко ми е наред.

— Имаш право — каза той бавно. — Нещо се е променило, ти си различна някак си. Мислех си, докато те наблюдавах да седиш неподвижна и безмълвна, че Маркъс те познава от дете, а не е могъл да разбере, че зад външната си поза се криеш от обиди и нараняване. В неговите очи ти си кралицата, която се опитва да държи далеч от себе си простолюдието. Това го вбесява.

— Момичето, което току-що описа, вече не съществува. Ако съм прекалено тиха сега, то е, защото такова е душевното ми състояние. Човек може да бъде и доволен от живота си, нали? Ще се видим на вечеря, Тревор.

Херцогинята излезе от стаята, подсвирквайки си една от военните песнички, които беше чула от Спиърс. Той я проследи с поглед, занемял. Какво се беше случило? И къде, дявол да го вземе, беше Маркъс?

Майка му се втурна с енергична стъпка в стаята.

— За какво си говорехте с малката мръсница, Тревор?

— Тя не е мръсница. Тя е господарката на Чейз и ако не възприемеш по-миролюбив тон, възможно е просто да ни изхвърли оттук.

— Няма да посмее. Тя е копеле и графът дори не я харесва. Ако искаш да знаеш кого харесва графът, погледни собствената си майка. Графинята няма никаква власт тук — госпожа Уиндъм победоносно потупа отпуснатите си букли.