Катрин Каултър - Цената на рая

Синът й въздъхна и каза.

— Уверявам те, че Маркъс е силно привързан към Херцогинята.

Искаше му се да добави, че привързаността му намира израз в нескривано физическо привличане, но се въздържа. Дори след като се разделиха, Маркъс да се бе справил със съпружеските си задължения, на какво все пак се дължеше промяната у нея? Силата, излъчваща се от нея? Сила, която тя сдържаше и отпускаше по свое желание? А може би просто се наслаждаваше на изживяното удоволствие?

Тревор се вгледа в майка си. Осъзна, че почти не знае що за човек е тя. От осемнадесетата си година беше напуснал дома на родителите си в Балтимор. Беше живял в свой собствен дом във Вашингтон. Участвал беше с всички сили в отбраната на столицата, когато английски войски я атакуваха. По време на най-големите кръвопролития беше навършил двадесет и две, а след края им се завърна в Балтимор и се ожени за най-красивото и богато момиче, което балтиморското висше общество можеше да предложи на изгладнял вълк като него. Последният образ на жена му, запечатал се в паметта, изскочи оттам — просната на смъртното ложе, очите й — отворени, плътта — придобила сивкав цвят.

— Следващия вторник навършвам двадесет и пет — думите му не бяха адресирани конкретно към някого.

— Мислех, че си само на двадесет и три, Тревор. Може би дори на двадесет и две.

— Не, майко.

— Изкарала съм те по-млад пред приятелите си.

Той се усмихна при мисълта, че възрастта му я притеснява и я кара да се чувства по-стара.

— Няма да кажа на никого истината, когато се върнем вкъщи — каза той. — Виждала ли си Джеймс?

— Някъде навън е, без компания, несъмнено. Много се безпокоя за това момче. Само мълчи и духът му витае незнайно къде. Бих искала да живне.

Всъщност на Тревор беше известна причината за унинието на брат му. Наричаше се госпожица Мъленс, както Джеймс му беше доверил, и чувствата му към нея пламнали само три дни преди отпътуването им за Англия. Обвиняваше семейството си, че е бил принуден да се раздели с нея.

— Ще говоря с него, мамо.

— Хубаво. Сега разкажи ми отново всичко, което научи от господин Бърджес. После ще си съставя план. Ще измъкна оттук съкровището, ще видиш. Ще надхитря всички, въпреки че си се разприказвал, което не подобава на един порядъчен син.

Херцогинята седеше до прозореца в стаята си, взряна навън към пътя. Нямаше какво да се види, защото небето беше потъмняло от бурята, а ниско над земята се стелеха черни облаци. Ръмеше неспирно. Гледката я очароваше. Омагьосваше я и чак я караше да потреперва от приятното усещане. Отклони поглед, когато вратата, съединяваща стаята й със съседната, се отвори и се появи Маркъс — с осанката на лорд, какъвто всъщност си и беше. Дали главата му се пръскаше от болка? Дали предстоеше да се развихри скандал? Не, Маркъс по-скоро приличаше на животно в яростта си и звуците, които издаваше, бяха животински.

Тя нямаше търпение да види какво ще се случи. Никога повече нямаше да му позволи да я третира като нищожество, като безгласно присъствие. Може би носеше пистолет, за да я застреля. Очите й се присвиха от вълнение, пулсът й се ускори. Щеше да се защитава, с оръжие, ако е необходимо. И на нея все още не беше преминало желанието да го простреля. Той като че ли долови мислите й.

— За ваш късмет, госпожо, усещам само тъпа болка в главата си. Свестих се в стаичката в конюшнята и полежах известно време, размишлявайки над случилото се. Трябва да слезем на вечеря. Мисля, че облеклото ти е подходящо. Роклята ти все още открива прекалено много, но е по-добра от предишната.

— Благодаря — каза тя и върна погледа си към прозореца. — Надявам се да не се си се чувствал ужасно зле, но поне да те е помъчило главоболие като последица от удара. Не ти ли оставих някакъв белег с камшика? Много, много ми се искаше да е така.

И двата удара с камшика бяха оставили белези.

— Не носиш бижута — каза Маркъс. — Фамилните скъпоценности никак не са малко. Не съм ги разглеждал поотделно, но съм сигурен, че гледката е впечатляваща. Ще заповядам да ги донесат в кабинета ми. Можеш да избереш, които ти харесат от тях.

— Благодаря ти, Маркъс. Нито една червена резчица ли не се е отпечатала върху кожата ти? Разочарована съм. Трябва да събера достатъчно сили, за да мога да те разкрася с някой белег. Искам белегът от мен да ти остане завинаги, та никога да не забравяш как си се сдобил с него и каква болка съм ти причинила — тя стана и оправи полите на роклята си.

Очевидно Маркъс не се канеше да отвори дума за случилото се в стаичката за храна на животните в конюшнята. Отиде до нея и спря на сантиметри от лицето й. Взе брадичката й в ръката си и я накара да го погледне.