Катрин Каултър - Цената на рая

— Какво мислиш за примирието, сключено от Наполеон с прусаците, след като им нанесе поражения при Лютцен и Бауцен?

Маркъс сви рамене.

— Ще видим колко ще изтрае. Никой от хората, които познавам, не счита, че ще продължи след края на лятото, може би и по-малко.

— Вярно ли, че Уелингтън изисква от генералите си да избягват сраженията със самия Наполеон, а винаги търси схватки с маршалите му?

— Откъде знаеш това? — изненадата му беше искрена — малко хора го знаеха.

— Чета — отговори тя безизразно. Явно беше я засегнал, отнасяйки се с нея като с дама, тоест женичка с нищо в красивата си глава.

— Абсолютно вярно. По думите на Уелингтън, самото присъствие на Наполеон на бойното поле се равнява на четиридесет хиляди мъже, и то не какви да е, а войници.

Тя се изправи и подпря лакти на масата. От свещите струеше мека светлина, в стаята беше тихо, ябълковият сладкиш остана забравен в чинията.

— Невероятно. Никога не бях го чувала. А вярно ли е, че не руската зима, а самите руснаци са причината за разгрома на Наполеон?

— Не е възможно да се каже със сигурност. Ясно е, че всички възхваляващи го като най-гениалния военен предводител откак свят светува, сочат жестоката руска зима като причина. Но чувал съм и да се говори, че руснаците взели най-доброто от победите на Наполеон и обърнали собственото му оръжие срещу него.

— Не забравяй и за разбитите му снабдителни линии. Представи си само разстоянието от западна Европа до Москва! Трудно е да се побере в ума каква екипировка, храна и дрехи са били необходими.

— Да — каза Маркъс, — така е.

Не беше в състояние да отмести поглед от нея. Дали нямаше покровител от армията или флота? От него ли беше научила толкова много?

— Колко ще ти отнеме да се приготвиш за тръгване? — запита я рязко.

— За тръгване? За какво става дума?

— За идването ти с мен в Чейз Парк естествено.

— Не виждам нищо естествено в това — отвърна му и, за негова изненада, ръката й се сви в юмрук. Херцогинята да му показва юмрук? Сигурно му се привиждаше. С какво я бе накарал да си покаже зъбите? Не можеше да си представи, че е възможно елегантната й, безкръвна ръчица да се свие в юмрук.

— През изминалите шест месеца е трябвало да живееш в Чейз Парк. Вече се извиних за случилата се неприятност. Повече от това не мога да кажа. Прекарах последните месеци в опити да те открия. Сега, след като съм го сторил, съм тук, за да ти предложа дом и съответстващи на положението ти грижи. Ако пожелаеш да отидеш в Лондон и да влезеш в обществото, така и ще стане. Ще се погрижа да получиш достатъчна зестра. При твоята външност и интерес към военните дела, смея да твърдя, че ще получиш многобройни предложения за женитба — най-малкото от самотни офицери в отпуск.

Възвърнала спокойствието си, тя само му хвърли един поглед. Ръцете й бяха положени върху бялата покривка и по тях също се виждаха петна от мастило.

— Ако женитбата е това, което искаш. Но какво друго остава на една дама? — обобщи Маркъс.

— Не. Не желая да се женя. Тук е домът ми. Много мило от твоя страна, че си ме търсил, но мина време, през което аз станах независима. Нямам нужда от представяне в обществото или зестра. Или съпруг. За една жена могат да съществуват и други неща освен брака, Маркъс.

— Как си успяла да станеш независима? Да не би да си срещнала някой войник след смъртта на майка ти? Той ли ти разясни… — Маркъс млъкна и сви рамене, но нямаше и нужда да казва повече.

Тя му се усмихна. Студена усмивка, натежала от тайни и от доста гняв. Но, както винаги, в гласа й нямаше и следа от гняв.

— Това, сър, изобщо не ви касае. Въпреки всичко, интересно е да се проследят разсъжденията ви. Знанията ми за военните дела или интересът ми към събития като провалилия се опит на Наполеон да оцелее в Русия, очевидно не могат да бъдат родени от собствения ми мозък. Просто няма друг начин друг да не е оказал влияния за появата им, по-точно някой военен, който, без съмнение, ме държи в тази очарователна къща, както на времето вашият чичо държеше майка ми в Роузбъд котидж.

Юмрукът му изтрещя върху масата.

— Проклятие, Херцогиньо, не исках да кажа това. Забравяш ли, че съм твой братовчед? Че съм глава на рода Уиндъм и съм отговорен за теб?

— Истина е, че си мой братовчед, но самата аз не съм нищо повече от незаконородена. Абсолютно нищо не ми дължиш, Маркъс. Не си отговорен за мен. Баща ми имаше тая отговорност, но като болшинството мъже се е смятал за безсмъртен и не е намерил за нужно да се погрижи за мен в завещанието си. Било каквото било, сега се чувствам отлично, оставена на себе си.