Катрин Каултър - Цената на рая

— Баджър е готвач от висока класа. Кулинарните му идеи са свежи.

— Да, проявява артистичност. Той е човек с многобройни способности.

— Например?

Тя само сви рамене, отминавайки остро зададения въпрос като наглост, каквато всъщност може би си и беше.

— Добре изглеждаш. Всички бяха силно притеснени за теб.

След като накрая се сетиха, че изобщо съществувам, помисли си тя, но гласно каза:

— Благодаря. Ти самият доста си пораснал. Ролята на джентълмен-безделник ли изпълняваше преди смъртта на ба… преди смъртта на графа?

— О, не, бях в армията. Трябваше да я напусна след смъртта на чичо. Не желаех проклетата му титла, въпреки че той не го вярваше. Честно казано, не ми пукаше, че съм единственият му наследник. Като всички други, и аз мислех, че ще се ожени след смъртта на леля и ще продължи опитите си да се сдобие с момче. Без съмнение щеше да се справи, ако смъртта не беше го изпреварила.

— Много странно. Не мога да си обясня защо не се ожени повторно.

— Нещастието се случи само седем месеца, след като леля умря. Чичо държеше сметка за хорската оценка на поведението му, а сватба преди изтичането поне на една година от смъртта на предишната му жена нямаше да бъде приета положително.

— Той идваше често при майка ми, след като графинята умря. Дори може да се каже, че прекарваше по-голяма част от времето си с нея. Много се беше променил след смъртта на Чарли и Марк. Поне тези последни месеци бяха щастливи.

Не може да се каже, че Маркъс беше изненадан от думите й. Чичо му постоянно беше отдаден на страстите си и плащаше, за да бъде любовницата му винаги на разположение. Но не можеше да го произнесе гласно; не и пред незаконната му дъщеря. Само кимна. Вместо това попита.

— Приличаш ли на майка си?

— Да, но, както вероятно си забелязал, имам очите и черната коса на баща си. Майка ми имаше разкошна златиста коса — замълча за кратко време и спокойно продължи. — Знам какво мислиш. Една и съща любовница в продължение на двадесет години — не е лесно за възприемане. Майка ми винаги изглеждаше красива, винаги се стараеше да бъде очарователна, винаги беше с него, ако той пожелаеше. Нямаше караници, нямаше прищевки. Обичаше го.

— Разбирам — каза Маркъс тихо. — Съжалявам, Херцогиньо.

— Ябълковият сладкиш — обяви Баджър, появил се неусетно.

Маркъс се зачуди дали е чул разговора им и е избрал момент, в който да влезе. Ако беше така, то изборът беше добре направен.

— Благодаря, Баджър. Изглежда доста апетитно — обърна се тя към него с усмивка. А после към Маркъс. — Ще забравиш за цялото си богатство, след като опиташ ябълковия сладкиш на Баджър.

Маркъс се усмихна и отхапа парче. Очите му се притвориха от удоволствие.

— Езикът ми не би могъл да се превърти, за да каже лоша дума.

Херцогинята само кимна и продължи.

— Трудно е за вярване, че наистина не те е било грижа и не те е интересувала титлата и богатството, произтичащо от нея.

— Но е истина. Бях напълно доволен от живота си такъв, какъвто беше. Не исках да напускам армията. Там бях само син на втори син, но от мен имаше нужда. Ще ми се да вярвам, че от мен зависеха неща, че от преценките ми се е повлиял изходът на някои събития. Искрено се надявам поне да съм спасил няколко живота и да не съм пропилял глупаво нито един.

— През цялото време ли беше на полуострова?

— Записах се през август 1808 година, веднага след като Чарли и Марк се удавиха. Испанците не желаеха да се месим в Испания, затова се отправихме директно към Португалия и се разположихме близо до Коимбра. Командир ми беше Уелингтън. Съжалявам, ако те отегчавам — добави той след кратка пауза.

— Моля те, продължавай.

Той й хвърли кос поглед. Досега никоя жена, включително и майка му, не беше проявявала интерес към тази част от живота му. Приведе се напред и бавно продължи.

— Наполеон успя да покори Испания и се отправи към Лисабон.

Херцогинята вметна неочаквано.

— Не беше ли казал Наполеон: „Аз ще прогоня англичаните от полуострова. Нищо не може да стои за дълго на пътя на моите желания“?

— Мисля, че беше казал нещо такова — отговори Маркъс, намръщвайки се.

— Моля, продължавай.

Лицето му трепна от спомена.

— Пресичахме планините на Галиция в най-големия студ на ужасна зима, предвождани от сър Джон Мур. Успяхме да се изплъзнем на французите. Храната беше малко, животните… — поклати глава, загледан в нея. Мразеше тези спомени, в които се явяваха лицата на хора — войници, офицери, негови приятели. Толкова много от тях бяха мъртви сега, а той не беше успял да го предотврати. — Стига. Повече от достатъчно е за днес.