Катрин Каултър - Цената на рая

— Чакайте тук, сър — каза Баджър и остави Маркъс сам, изчезвайки зад една врата, която затвори след себе си. Тананикането спря като отрязано.

Маркъс заудря лекичко по крака си с камшика за езда. Беше гладен, уморен и не можеше да повярва, че някакъв си прислужник го е зарязал насред някакво си антренце. Странна птица беше тоя прислужник-готвач — с маниери на възпитаник на Итън. Тя поне беше добре и не живееше сама. Но кой плащаше за къщата? За храната? За готвач?

Най-сетне вратата на стаята се отвори, появи се Баджър и каза.

— Може да влезете, сър. Госпожица Кохран ще ви приеме веднага.

Като че съм на аудиенция при кралица, помисли си Маркъс раздразнено.

Стаята беше малка, но правеше приятно впечатление. Усещаше се присъствието на хора в нея, живот, гостоприемен уют. На пода до канапе, покрито със син брокат, бяха струпани на купчини лондонски вестници. Много купчини; забеляза ги, колкото и да е странно, преди да забележи нея.

Бяха минали пет години от последното им виждане.

Пред него стоеше най-красивата девойка, която беше срещал през живота си. Очакванията му, че тя ще разцъфти след тринадесетата си година, далеч бяха надминати. Поразителното впечатление не се дължеше на облеклото, прическата й или бижута. Семплата й тъмносива муселинена рокля беше закопчана до брадичката, ръкавите напълно скриваха ръцете, а копчетата на маншетите им също бяха закопчани. Черната й коса беше сплетена на дебели плитки, прибрани върху главата й, а бижута не носеше. Едната й буза беше изцапана с мастило. Погледът й беше вперен в него, без тялото да извършва забележимо движение. Високомерно, самоуверено спокойствие, толкова нетипично за младо момиче.

Красотата й беше дадена без мярка.

— Какво правиш с всички тези вестници? — бяха първите думи на госта.

— Здравей, Маркъс.

— А, да, здравей, Херцогиньо. Доста време мина.

Тя кимна в отговор.

— Баджър ми каза, че смъртта на баща ми е причината никой да не дойде да ме вземе. Жива или умряла, без значение, аз бях забравена.

— Критакър за малко не умря от притеснение, когато ми съобщи новината. Беше преди повече от три месеца. Съжалявам, че така се е случило. Дошъл съм да те отведа в Чейз Парк.

Тя все още не помръдваше, а лицето й придоби намръщено изражение. Не му подаде ръка и не му поднесе буза за целувка. Все пак, беше му първа братовчедка, по дяволите, а продължаваше да стои на разстояние от него и лицето й все повече се смръщваше. В един момент осъзна, че думите му я бяха потресли. Само в течение на няколко седмици беше загубила и майка си, и баща си.

— Съжалявам за баща ти. Той беше мой чичо и аз го обичах. Смъртта му беше бърза и сигурно не е страдал.

— Благодаря ти, че ми каза за смъртта му. Мислех, че ме е забравил и не иска да ме вижда след смъртта на майка ми.

— Сега знаеш, че искаше да си с него в Чейз Парк. Човек няма власт да избира съдбата си.

Баджър се появи в рамката на отворената врата.

— Патицата е готова, Херцогиньо. Очаква ви голяма чиния, обкръжена от задушени малки картофчета, украсени със стръкчета магданоз и зелен фасул. Приготвил съм и от любимия ви ябълков сладкиш. Бихте ли желали да обядвате сега? Ще разрешите ли на негова светлост да се присъедини към нас?

Тя кимна, но мислите й очевидно бяха другаде.

— Гладен ли сте, сър?

— Да, препускал съм непрекъснато през целия ден. Ще е възможно ли някой да се погрижи за коня ми?

— Ще се наложи сам да свършите тази работа — намеси се братовчедка му. — Баджър няма време да се занимава и с нея.

— Разбирам — каза Маркъс, завъртя се на пета и се упъти навън.

— Зад къщата има навес. Там можете да подслоните коня си — извика Баджър след него.

Маркъс разбира се беше напълно в състояние да се погрижи за жребеца, но друго го притесняваше — Херцогинята живееше сама с мъж, говорещ английски като джентълмен и умело справящ се със задълженията на готвач. Отблъскващо грозен и на години да й бъде баща и въпреки това в цялата история имаше нещо гнило. Какво всъщност ставаше в тази къща?

Херцогинята нямаше вид на съсипана от страдания. Завари я да си припява и с петно от мастило на лявата буза. А и изглеждаше толкова красива, че не му се искаше нищо друго, освен да стои при нея и да я гледа, преди Баджър да обяви, че обядът е готов. Доколкото му беше известно, тя не беше предвидена в завещанието на чичо му. Доколкото му беше известно, тя не притежаваше нищо. Какво ставаше тук?

Маркъс бутна чинията си, въздъхна с облекчение и кръстоса ръце на корема си. Херцогинята беше довършила яденето си малко преди него и съвсем спокойно и невъзмутимо седеше на стола си, сякаш присъствието на чужд мъж на масата беше ежедневие за нея. Тя просто чакаше гостът й да се нахрани и да заговори. Не беше се променила, откакто я срещна за първи път на девет години. Бавно въртеше винената чаша в ръката си. Качествен кристал със сигурност, няколко гвинеи 11 11 Гвинея — златна монета на стойност 21 шилинга. Днес парична единица със същата стойност. — Б.пр. парчето. Най-вероятно част от скъп сервиз. Кой беше платил за него? Мъжът, с когото всеки ден се хранеше заедно? Придаде безгрижен тон на гласа си.